Всички в клуба го познаваха — от сервитьорите и служителите, които паркираха колите, до най-уважаваните клиенти. Отново се посипаха поздрави както първата вечер: сърдечни потупвания по рамото, ръкостискания и бегли прегръдки за господата; целувания на ръка, усмивки и щедри комплименти за дамите. Представи ме на някои от тях и аз мислено си отбелязах имената, за да ги прехвърля по-късно в скиците на кройките си.
Обстановката в „Уондърбар“ беше подобна на тази в хотел „Ду Парке“ — пъстра и космополитна. С една-единствена разлика, която предизвика у мен леко безпокойство: германците вече не бяха мнозинство, тук също се чуваше навсякъде английска реч. Опитах да се откъсна от тревогите си и да се съсредоточа в ролята си. Ясен ум и отворени очи и уши — ето за какво би трябвало да се погрижа. И разбира се, да пусна в ход целия си чар.
Управителят на салона ни заведе до малка маса в най-хубавия край на залата — стратегическо място, от което човек можеше да гледа и да бъде гледан. Оркестърът свиреше „In the mood“93 и много двойки вече пълнеха дансинга, докато други вечеряха; чуваха се разговори, поздрави и смехове, атмосферата беше непринудени бляскава. Мануел отказа менюто и без колебание поръча и за двамата. А после, сякаш през целия ден бе чакал този момент, се настани удобно, готов да посвети изцяло вниманието си на мен.
— Е, Арис, разкажете ми как се държаха с вас приятелите ми?
Разказах му за извършеното от мен, като го подправих обилно. Преувеличих ситуациите, коментирах с хумор някои подробности, имитирах гласове на португалски, разсмях го и отново отбелязах точка в моя полза.
— А как свърши вашата седмица? — попитах накрая аз. Най-сетне бе дошъл моят ред да слушам и да запомням. И ако съдбата беше на моя страна, може би щях да успея да измъкна нещо от него.
— Ще ти кажа само ако ми говориш на „ти“.
— Добре, Мануел. Кажи ми как мина времето ти, след като се видяхме вчера сутринта?
Не успя да ми каже веднага — някой ни прекъсна. Пак поздрави, пак сърдечни излияния. Дори да не бяха истински, изглеждаха такива.
— Барон Фон Кемпел, една изключителна личност — отбеляза той, когато възрастният благородник с коса като лъвска грива си тръгна от масата ни с несигурна походка. — Е, говорехме за това как са минали последните ми дни. Мога да ги определя само с две думи: ужасно скучно.
Знаех, че лъже, но се престорих, че му съчувствам.
— Поне имаш приятен офис, в който скуката е поносима, и компетентни секретарки, които ти помагат.
— Права си, не мога да се оплача. Щеше да бъде много по-тежко, ако работех като хамалин на пристанището или бях принуден да се справям с всичко сам.
— Отдавна ли работят за теб?
— Секретарките ли? Елиза Сомоза, по-възрастната, повече от трийсет години. Постъпи в компанията още по времето на баща ми, дори преди аз да започна работа в нея. Беатриш Оливейра, по-младата, постъпи преди три години, когато бизнесът се разрасна и Елиза не можеше да се справи с цялата работа. Не е особено дружелюбна, но е организирана, отговорна и знае чужди езици. Предполагам, че представителите на новата работническа класа не държат на сърдечните отношения с шефа — добави той, като вдигна чашата си в знак на наздравица.
Не харесах шегата му, но изпих глътка вино в отговор на наздравицата. В същия момент една двойка се приближи до масата: ослепителна зряла дама в дълъг до земята тоалет от виолетов шантунг, придружена от мъж, който й стигаше до рамото. За пореден път прекъснахме разговора и той премина на френски, представи ме и аз ги поздравих с изящен жест и едно кратко enchantée94.
— Семейство Манхайм, унгарци — поясни той, след като си тръгнаха.
— Всички ли са евреи? — попитах.
— Богати евреи, които чакат войната да свърши или да получат виза за Америка. Ще танцуваме ли?
Да Силва се оказа фантастичен танцьор. Румба, хабанера, джаз и пасо добле — танцуваше всичко. Оставих се да ме води: изминалият ден беше тежък, а двете чати вино от долината на Дуро, с които полях лангустата, явно ме бяха замаяли. Двойките на дансинга се умножаваха многократно в огледалата по колоните и стените, беше горещо. Затворих за миг очи, минаха две секунди, три, може би четири. Когато ги отворих, най-големите ми страхове бяха приели човешки образ.