Облечен в безупречен смокинг, с коса, сресана назад, застанал с леко раздалечени крака, ръце в джобовете и току-що запалена цигара между устните, Маркъс Логан стоеше там и ни наблюдаваше, докато танцуваме.
Първата мисъл, която ме връхлетя, беше да се отдалеча, да се махна от там.
— Може ли да седнем? Чувствам се малко уморена.
Макар че се постарах да напуснем дансинга откъм срещуположния на Маркъс край, с крайчеца на окото видях, че върви в същата посока. Ние заобикаляхме танцуващи двойки, а той — маси с вечерящи хора, но се движехме успоредно в една и съща посока. Усетих, че краката ми треперят, горещината в майската вечер внезапно ми се стори непоносима. Когато беше само на няколко метра от нас, се спря да поздрави някого и помислих, че се е бил запътил натам, но той се сбогува и продължи да се приближава все така решително и уверено. Тримата стигнахме едновременно до нашата маса, ние с Мануел отдясно, а той — отляво. И тогава помислих, че е дошъл краят.
— Логан, стара лисицо, къде ходиш? Не сме се виждали от цял век! — възкликна Да Силва, когато го забеляза. Двамата се потупаха сърдечно по гърба пред изумените ми очи.
— Звъних ти стотици пъти, но теб все те нямаше — каза Маркъс.
— Запознай се с Арис Агорик, една мароканска приятелка, която пристигна преди няколко дни от Мадрид.
Протегнах ръка, като се опитвах да не трепери, без да посмея да го погледна в очите. Той я стисна силно, сякаш казваше това съм аз, тук съм, реагирай.
— Приятно ми е — промълвих с дрезгав, тих, почти недоловим глас.
— Седни, изпий една чаша с нас — покани го Мануел.
— Не, благодаря. С приятели съм, дойдох само да те поздравя и да ти напомня, че трябва да се видим.
— В най-скоро време, обещавам.
— Не отлагай, трябва да поговорим за някои неща. — И тогава се обърна към мен. — Беше ми приятно да се запознаем, госпожице… — каза той, като се наведе леко. Този път бях принудена да го погледна в лицето. По него вече нямаше и следа от раните, с които го видях за пръв път, но чертите бяха все така изострени, а очите му съучастнически ме питаха какво, по дяволите, правя тук с този мъж.
— Агорик — едва успях да промълвя, все едно че на гърлото ми бе заседнал камък.
— Точно така, госпожица Агорик, извинете. Беше ми приятно да се запознаем. Надявам се да се видим отново.
Гледахме как се отдалечава.
— Свестен тип е този Маркъс Логан.
Отпих дълга глътка вода. Трябваше да си прочистя гърлото, усещах го грапаво като ренде.
— Англичанин ли е? — попитах.
— Да, англичанин. Имахме известни търговски контакти.
Отново отпих вода, за да осмисля чутото. Значи вече не се занимаваше с журналистика.
Гласът на Мануел ме изтръгна от мислите:
— Тук е прекалено горещо. Да си опитаме ли късмета на рулетката?
Отново се престорих, че съм в свои води, когато влязохме в разкошната зала. Великолепните полилеи, окачени на позлатени вериги се спускаха над масите, около които се трупаха стотици играчи, говорещи на толкова езици, колкото са народите, населяващи стара Европа. Килимите на пода заглушаваха звука от стъпките и усилваха присъщите шумове на този рай на хазарта: потракването на жетоните, бръмченето на рулетките, потрепването на топките от слонова кост в лудешкия им танц и виковете на крупиетата, които слагаха край на залаганията с Rien ne va plus!95 Около масите бяха насядали много клиенти, които поставяха жетоните си върху зеленото сукно, но много повече стояха прави зад тях и наблюдаваха внимателно залаганията. Заклети играчи аристократи, печелещи и губещи безгрижно в казината в Баден-Баден, Моите Карло и Довил, обясни ми Да Силва. Обеднели буржоа, забогатели мерзавци, почтени хора, превърнали се в негодници, и истински мерзавци превърнали се в господа. Някои от тях, тържествуващи и самоуверени, бяха облечени като за бал: мъжете с твърда яка и колосан нагръдник, жените надменно окичени с бляскавите си бижута. Имаше и хора с по-занемарен вид, боязливи и потайни, които търсеха някой познат, за да измъкнат пари от него — може би с надеждата за някоя малко вероятна нощ на слава; същества, готови да проиграят на масата за бакара последния фамилен накит или закуската за следващата сутрин. Онова, което движеше първите бе удоволствието от играта, желанието да се забавляват, шеметното напрежение или алчността; другите бяха тласкани от мрачно отчаяние.