На следващия ден не се доближих до офисите на Да Силва, въпреки че всичките ми срещи бяха в центъра.
— Днес ще ме вземеш по-късно, Жуау. В седем и половина срещу гара Росио. Преди това ще посетя една черква; навършва се годишнина от смъртта на баща ми.
Шофьорът прие нарежданията ми, като сведе очи със скръбно изражение, и аз изпитах смътно угризение, че с толкова лека ръка пратих Гонсало Алварадо на оня свят. Нямаше обаче време за разкаяние, помислих си, докато покривах главата си с черния воал беше шест без петнайсет и службата щеше скоро да започне. Църквата „Сао Домингуш“ беше до площад „Росио“, в самия център. Когато стигнах до широката каменна фасада, мисълта за майка ми изпълни съзнанието ми. За последен път бях ходила на църковна служба в Тетуан, когато я придружавах до малката черква на площада. В сравнение с нея „Сао Домингуш“ беше внушителна с огромните си колони от сив камък, издигащи се до тавана, боядисани в тъмнокафяво. И пълна с хора, с много хора — малко мъже и много жени, предани енориаши, дошли да почетат Дева Мария и да отправят молитви към нея.
Тръгнах бавно по левия страничен коридор със събрани длани и сведена глава, като с крайчеца на окото броях редовете. Когато стигнах до десетия, през воала, покриващ лицето ми, съзрях в края една фигура, облечена в траур. С черна пола, с черен шарф и груби вълнени чорапи облеклото на безброй бедни жени в Лисабон. Не носеше воал, бе покрила главата си с кърпа, завързана под брадичката, която падаше толкова ниско над челото, че беше невъзможно да се види лицето й. Мястото до нея бе свободно, но няколко секунди се колебах какво да правя. Накрая една бяла и поддържана ръка се подаде из гънките на полата. Притежателката й я постави на свободното място до себе си. Седнете тук, сякаш ми казваше. Незабавно се подчиних.
Запазихме мълчание, докато енориашите заемаха свободните места, помощниците се суетяха из олтара, а в църквата се носеше глух шепот на много гласове. Макар че я погледнах няколко пъти крадешком, кърпата ми пречеше да видя чертите на жената в черно. Във всеки случай не ми беше необходимо — нямах никакво съмнение коя е. Реших да разчупя леда и прошепнах:
— Благодаря, че ме извикахте, Беатриш. Моля ви, не се бойте. Никой в Лисабон няма да узнае за този разговор.
Помълча още няколко секунди. После заговори с поглед, вперен в скута й, и с едва доловим глас:
— Работите за англичаните, нали?
Кимнах леко в знак на потвърждение.
— Не съм сигурна дали това ще ви послужи, много е малко. Само знам, че Да Силва води преговори с германците за нещо, свързано с някакви мини в Бейра, един район във вътрешността на страната. Никога преди това не е имал сделки в тази зона. Всичко е отскоро, от няколко месеца. Сега пътува почти всяка седмица дотам.
— За какво се отнася?
— За нещо, което наричат „вълча пяна“96. Германците настояват за изключителни права — искат да преустанови всякакви връзки с англичаните. И освен това да застави собствениците на съседните мини да престанат да продават на англичаните.
Свещеникът влезе в олтара през една странична врата — изглеждаше като далечна точка. Всички в църквата станаха на крака, ние също.
— Кои са тези германци? — прошепнах аз изпод булото.
— В офиса е идвал само Вайс — три пъти. Никога не говори по телефона с тях, смята, че може да го подслушват. Знам, че извън офиса се е виждал и с друг — Волтерс. Тази седмица очакват още един да дойде от Германия. Ще вечерят в извънградската му къща утре, в четвъртък — дон Мануел, германците и португалците от Бейра, собственици на съседните мини. Очаква се да сключат споразумение: от седмици увещава съседите да продават само на германците. Всички ще присъстват със съпругите си и той има интерес да ги посрещне добре — знам това, защото ми възложи да поръчам цветя и шоколадови бонбони за пристигането им.
Свещеникът свърши словото си и всички в църквата отново седнаха сред шумолене на дрехи, въздишки и проскърцвания на старо дърво.
96
Става дума за волфрама, който през Средновековието наричали „вълча пяна“. Суеверните саксонски миньори вярвали, че дяволът приема облика на вълк и обитава дълбините на мините, като разяжда калаената руда със слюнката, капеща от устата му. — Б.пр.