Заминаването ни за Мароко се забави с няколко месеца, през които с Рамиро излизахме и се прибирахме, смеехме се, пушехме, любехме се до изнемога и танцувахме до зори в кариока11. Политическата обстановка беше все така напрегната и стачките, конфликти и уличното насилие бяха ежедневие. През февруари лявата коалиция Народен фронт спечели изборите; в отговор фалангистите станаха по-агресивни. Пистолетите и юмруците изместиха думите в политическите спорове, напрежението се засили неимоверно. Но всичко това вече не ни засягаше — ние бяхме на крачка от един нов етап в живота ни.
5.
Напуснахме Мадрид в края на март 1936 година. Една сутрин излязох да купя чорапи и като се върнах, заварих къщата обърнал наопаки, а Рамиро — заобиколен от куфари и сандъци.
— Заминаваме. Днес следобед.
— Отговориха ли вече от „Питман“? — попитах аз, усещайки, че стомахът ми се свива на топка от нерви.
Отвърна, без да ме погледне, като припряно сваляше от закачалките панталони и ризи:
— Не директно, но научих, че проучват сериозно предложението. Така че според мен е време да вдигаме платната.
— А работата ти?
— Напуснах. Днес. Бяха ми омръзнали. Знаеха, че е въпрос на дни да се махна. Така че сбогом завинаги, „Испано-Оливети“. Очаква ни нов свят, скъпа. Щастието принадлежи на смелите, така че започвай да стягаш багажа, заминаваме.
Не отговорих и мълчанието ми го принуди да прекъсне трескавата си дейност. Спря, погледна ме и се усмихна, като забеляза объркването ми. Приближи се до мен, прегърна ме през кръста и с една целувка пропъди страховете ми и ми вдъхна енергия, с която можех да полетя за Мароко.
В бързината едва успях да отделя няколко минути, за да се сбогувам с майка си. Прегръдка почти на вратата и „не се тревожи, ще ти пиша“. Бях благодарна, че нямам повече време за сбогуване — щеше да бъде твърде болезнено. Дори не се обърнах да я погледна, докато слизах бързо по стълбите: въпреки твърдостта й, знаех, че е готова да се разплаче, а сега не беше време за сантименталности. В пълната си наивност мислех, че раздялата ни ще бъде кратка, сякаш Африка се намираше на две пресечки от нас и престоят ни щеше да трае няколко седмици.
Слязохме от кораба в Танжер в един ветровит ден в началото на пролетта. Напуснахме сивия и неприветлив Мадрид и се озовахме в странен, ослепителен, изпълнен с цветове и контрасти град, където тъмноликите араби с техните джелаби12 и тюрбани съжителстваха с местни и с други европейци, които бягаха от миналото си в хиляди посоки, с винаги полуготови и пълни с несигурни мечти куфари. Танжер — с дванайсетте си национални знамена и гъстата растителност от палми и евкалипти; с мавритански улички и нови булеварди, по които минаваха разкошни автомобили, обозначени с буквите CD: Corps diplomatique13. Танжер, където минаретата на джамиите и миризмата на подправките съжителстваха спокойно с консулствата, банките, лекомислените чужденки в открити коли, с аромата на светъл ориенталски тютюн и на освободените от данъци парижки парфюми. Терасите на курортните заведения на пристанището ни посрещнаха с плющящи от морския бриз тенти, с очертанията на нос Малабата и испанските брегове в далечината. Европейците, облечени със светли и леки дрехи, защитени от слънцето с тъмни очила и шапки, пиеха аперитива си и преглеждаха международната преса, преметнали лениво крак върху крак. Едни се занимаваха със сделки, други работеха в администрацията и мнозина от тях водеха охолен и измамно безгрижен живот — прелюдия към надвисналата заплаха, която дори най-смелите не можеха да предвидят.
В очакване на конкретни новини от собствениците на школи „Питман“ ние се настанихме в хотел „Континентал“, който се намираше над пристанището, в края на медината14. Рамиро телеграфира на аржентинската фирма, за да им съобщи за промяната на адреса ни, а аз всеки ден питах портиерите дали е пристигнало писмото, което щеше да отбележи началото на новото ни бъдеще. След като получехме отговора, щяхме да решим дали да останем в Танжер, или да се установим в протектората. И докато отговорът се бавеше по пътя си през океана, ние започнахме да обикаляме града сред изселници като нас, сред тълпата от хора с неясно минало и несигурно бъдеще, които тялом и духом се бяха отдали на изтощителната задача да говорят, да пият, да танцуват, да присъстват на представления в театър „Сервантес“ и да играят сутрин карти: неспособни да предвидят дали животът ще им предостави блестяща съдба или зловещ край в някоя дупка, за която дори не подозират.
12
Традиционна мароканска дреха — дълга роба, покриваща тялото от врата до глезените. — Б.пр.