Вагон-ресторантът вече бе почти пълен. От него се носеха апетитни миризми, шум от прибори и разговори. След няколко минути ме настаниха. Избрах ястие и поръчах вино, за да отпразнувам свободата си. Докато чаках да ми сервират, си представях своето завръщане в Мадрид и реакцията на Хилгарт, когато узнаеше резултатите от мисията ми. Вероятно никога не бе предполагал, че ще завърши толкова успешно.
Виното и храната пристигнаха бързо, но аз вече бях сигурна, че вечерята няма да е приятна. Бяха ме настанили до двама нахалници, които не преставаха да ме зяпат най-безочливо още от момента, в който седнах. Двама типове с просташки маниери, които изобщо не бяха на мястото си в изисканата обстановка наоколо. На масата им имаше две бутилки вино и сума ти ястия, които те настървено поглъщаха, сякаш тази вечер щеше да настъпи краят на света. Не успях да се насладя на бакаляу абраш97; ленената покривка, кристалната чаша и церемониалната любезност на сервитьорите скоро минаха на заден план. Сега целта ми беше да се нахраня колкото може по-бързо, за да се върна в купето и да се отърва от неприятната компания.
Когато се озовах в него, всичко беше приготвено за предстоящата нощ: пердетата бяха спуснати, леглото — оправено. Шумовете във влака скоро щяха да утихнат; неусетно щяхме да преминем границата и да напуснем Португалия. Тогава осъзнах колко малко бях спала. Миналата нощ будувах, докато транскрибирах информацията, а по-миналата бях при Розалинда. Измъченото ми тяло се нуждаеше от почивка, затова реших да си легна веднага.
Отворих ръчния си багаж, но не успях да извадя нищо от него, защото на вратата се почука.
— Проверка на билетите — чух един глас. Отворих предпазливо и установих, че действително е кондукторът. Установих обаче още нещо, което той вероятно не знаеше: че не е сам в коридора. Зад съвестния железничар, само на няколко метра от нас, видях две сенки, които се поклащаха в ритъма на движещия се влак. Две сенки, които разпознах веднага — бяха мъжете, които бяха смутили вечерята ми.
Заключих вратата веднага щом кондукторът си тръгна, твърдо решена да я отворя отново чак когато пристигнем в Мадрид. След перипетиите в Лисабон нямах никакво намерение да позволя на двама нахални типове да ме безпокоят през нощта. Приготвих се най-после да си лягам, бях изтощена физически и психически, имах нужда да забравя всичко, макар и за няколко часа.
Заизваждах от несесера необходимото: четката за зъби, сапунерката, нощния крем. След няколко минути усетих, че влакът забавя ход; наближавахме някоя гара, първата от пътуването. Дръпнах пердето и прочетох: Ентронкаменто.
Само след няколко секунди отново се почука на вратата. Силно, настойчиво. Кондукторът не чукаше така. Застанах неподвижно, опряла гръб във вратата, без никакво намерение да отговарям. Предположих, че са мъжете от вагон-ресторанта, и в никакъв случай не смятах да отварям.
Почукаха отново. Още по-силно. И тогава чух името си от другата страна. И познах гласа.
Отворих вратата.
— Трябва да слезеш от влака. Двама души на Да Силва са вътре, дошли са за теб.
— Шапката?
— Шапката.
64.
Обхвана ме паника и едновременно с това желание да се разсмея. Да се разсмея с горчив саркастичен смях. Колко странни са чувствата, как само ни подвеждат. Една целувка на Мануел да Силва бе разколебала увереността във вероломството му, а само час по-късно установявах, че е дал заповед да ме убият и да хвърлят тялото ми в нощта през прозореца на влака. Целувката на Юда.
— Не вземай нищо, само документите си — предупреди Маркъс. — Ще прибереш всичко в Мадрид.
— Има нещо, което не мога да оставя.
— Не можеш да носиш нищо, Сира. Няма време, влакът всеки миг ще потегли отново; ако не побързаме, ще се наложи да скочим в движение.
— Само една секунда… — Приближих се до куфарчето и извадих с шепи съдържанието му. Копринената нощница, пантофи, четката за коса, шише одеколон — всичко това се разпръсна на леглото и на пода като запратено там от някой луд или разпиляно от торнадо. Докато накрая открих в дъното това, което търсех: тетрадката с фалшивите кройки, педантично записаните с чертички доказателства за измяната на Мануел да Силва към британците. Притиснах я към гърдите си. — Да вървим — казах, като грабнах чантата си с другата ръка. Не можех да я оставя, паспортът ми беше вътре.