Животът ми протичаше спокойно между тези два свята, като почти не осъзнавах огромното различие, което съществуваше между тях. Вървях по широките булеварди, край които имаше алеи за карети и големи портали, със същата непринуденост, с която прекосявах невероятния лабиринт от криволичещи улици в моя квартал, неизменно изпълнени с локви и боклуци, ехтящи от викове на продавачи и пронизителния лай на гладни кучета; улици, по които хората винаги бързаха и на които при вика „Изливам вода“ най-добре беше да се скриеш, за да не те опръскат с урина. Занаятчии, дребни търговци, чиновници и току-що пристигнали в столицата надничари пълнеха пансионите и придаваха на квартала провинциална атмосфера. Много от тях почти не го напускаха, освен ако нямаше форсмажорни причини. Майка ми и аз обаче всяка сутрин излизахме заедно и бързахме да стигнем до улица „Сурбано“, за да започнем ежедневната си работа в ателието на доня Мануела.
След две години на чиракуване майка ми и доня Мануела решиха, че е време да се науча да шия. На четиринайсет години започнах с най-елементарното: ленти, обшиване, тропоски. После дойдоха илиците, тегелите и подгъвите. Работехме седнали на малки плетени столове, наведени над поставени на коленете ни дъски, на които опирахме дрехата. Доня Мануела посрещаше клиентките, кроеше, пробваше и поправяше. Майка ми вземаше мерки и се грижеше за всичко останало; шиеше най-трудните части и разпределяше останалите задачи, наглеждаше тяхното изпълнение и налагаше темпо и дисциплина на малкия отряд, съставен от половин дузина възрастни шивачки, четири-пет млади жени и няколко бъбриви момичета, които имаха повече желание да се смеят и да клюкарстват, отколкото да работят. Някои се превърнаха в добри шивачки, други не успяха и останаха завинаги да изпълняват най-неблагодарните задачи. Когато някоя напуснеше, друга я заместваше в тази потънала в безпорядък стая, напълно противоположна на разкошната фасада и на обляния в светлина строг салон, до който само клиентките имаха достъп. Единствено те, доня Мануела и майка ми можеха да се наслаждават на тапицираните с шафраненожълт плат стени; единствено те можеха да се приближат до махагоновите мебели и да стъпват по дъбовия под, който ние, най-младите, излъсквахме с памучни кърпи. Единствено те се радваха от време на време на слънчевите лъчи, които нахлуваха през четирите високи балконски прозореца, обърнати към улицата. Останалата част от войската стояхме винаги в тила: в онова женско отделение, леденостудено през зимата и непоносимо горещо през лятото, което беше нашето ателие — невзрачно помещение с две прозорчета към тъмния вътрешен двор, в което часовете отлитаха като полъх на вятър сред тананикане на песни и тракане на ножици.
Научих се бързо. Имах сръчни пръсти, които скоро свикнаха с формата на иглите и с допира на платовете. С мерките, кройките и обемите. Обиколка на талията, гръдна обиколка, дължина на полата. Ръкавна извивка, маншет, бие. На шестнайсет се научих да различавам платовете, на седемнайсет — да преценявам качеството им и да се съобразявам с възможностите им. Крепдешин, копринен муселин, жоржет, френска дантела. Месеците идваха и отлитаха като на въртележка — през есента шиехме палта от качествени платове и демисезонни тоалети, през пролетта — въздушни рокли за дългите и далечни почивки в Ла Конча и Ел Сардинеро в Кантабрия. Навърших осемнайсет, деветнайсет. Навлязох постепенно в изкуството на разкрояването и изработката на най-фините части. Научих се да сглобявам яки и ревери, да предвиждам как ще пада платът и да преценявам крайния резултат. Харесвах работата си, изпитвах удоволствие от нея. Доня Мануела и майка ми понякога искаха мнението ми, започваха да ми се доверяват. „Момичето има ръка и око, Долорес — казваше доня Мануела. — Добра е и ще стане още по-добра, стига да не се откаже. По-добра от теб, така че внимавай.“ А майка ми продължаваше работата си, сякаш беше глуха. Аз също не вдигах глава от дъската си, преструвах се, че не съм чула нищо.
Понякога я поглеждах крадешком и виждах лека усмивка на устните й, осеяни с топлийки.
Годините минаваха, животът — също. Модата се променяше и работата на ателието следваше нейните повели. След войната в Европа навлязоха правите линии, корсетите бяха захвърлени, а краката се показваха без капка свян. Но когато отминаха 20-те „златни“ години, талиите на роклите се върнаха на нормалното си място, полите се удължиха и приличието отново се наложи в ръкави, деколтета и желания. Навлязохме в ново десетилетие и настъпиха още промени. Всички заедно, непредвидено, почти накуп. Навърших двайсет, установи се републиката и срещнах Игнасио. Той се появи една неделя през септември в „Ла Бомбиля“, на шумна танцова забава в салон, претъпкан с шивачки, разхайтени студенти и войници в градски отпуск. Покани ме да танцуваме, разсмя ме. Две седмици по-късно започнахме да кроим планове за женитба.