Не исках да приемам. Знаех, че имам сериозни основания да кажа: „Не, в никакъв случай. Няма да го направя“. В същото време обаче съзнавах, че Канделария е права. Аз сама бях приела да участвам в тази съмнителна игра, никой не ме беше принудил. Бяхме един отбор, в който всяка имаше роля още от началото. Ролята на Канделария беше да продаде стоката; моята — да работя. И двете обаче бяхме наясно, че границите на нещата са разтегливи и неясни, че могат да се изместят, да се изличат или да се размият като мастило във вода. Тя бе изпълнила своята част от уговорката, беше опитала. Не и бе провървяло, но все още имахме някакъв шанс. Сега беше мой ред да рискувам.
Помълчах няколко секунди — бяха ми потребни, за да пропъдя от съзнанието си някои образи, които вдъхваха у мен неописуем страх: комисаря, затвора, непознатото лице на онзи Паломарес.
— Имате ли план как да действам? — попитах най-после с треперещ глас.
Канделария въздъхна шумно, възвръщайки си изгубеното самообладание.
— Много лесно, скъпа. Почакай малко, ей сега ще ти кажа.
Излезе от стаята, както беше полугола, и се върна, носейки в ръце нещо, което приличаше на огромно парче бял плат.
— Ще се облечеш като мюсюлманка, с хиджаб — каза тя, докато затваряше вратата зад гърба си. — В него може да се побере какво ли не.
И несъмнено беше така. Всеки ден виждах арабките, скрити в тази широка безформена дреха, това подобие на широко наметало, което покриваше главата, ръцете и цялото тяло отпред и отзад. Под него човек наистина можеше да скрие каквото си поиска. Парче плат обикновено покриваше устата и носа, а горната част стигаше до веждите. Показваха се единствено очите, глезените и стъпалата. Едва ли имаше по-добър начин да криеш малък арсенал от пистолета, докато вървиш по улицата.
— Преди това обаче трябва да направим нещо друго. Стани най-сетне от леглото, момиче, чака ни работа.
Подчиних се безмълвно и я оставих да командва положението. Канделария безцеремонно издърпа горния чаршаф от леглото ми и го захапа. Със зъби раздра края му и откъсна от плата дълга ивица, широка около две педи.
— Направи същото с долния чаршаф — нареди тя. За няколко минути със зъби и дърпане успяхме да превърнем чаршафите от леглото ми в дузина дълги ивици плат. — А сега ще увием тези ленти около тялото ти, за да закрепим с тях пистолетите. Вдигни ръце, ще започна с първата.
И така, без дори да сваля нощницата, пистолетите бяха здраво прилепени към тялото ми с парчетата от чаршафите. Всяка лента крепеше един пистолет — Канделария първо увиваше оръжието в края на лентата, после го притискаше към тялото ми и увиваше плата два-три пъти около мен. Накрая връзваше здраво краищата.
— Кожа и кости си, момиче, вече няма месо, където да завържа следващия — каза тя, след като ме омота напълно отпред и на гърба.
— На бедрата — предложих аз.
Така и направи, докато най-после стоката беше изцяло разпределена под гърдите, около ребрата, на кръста, хълбоците и бедрата. Бях като мумия, увита в бели ленти, криещи опасна и тежка броня, с която трябваше да свикна да се движа, и то веднага.
— Обуй тези бабуши21, на Жамила са — каза тя и постави в краката ми овехтели кафеникави пантофи. — А сега хиджаба — добави, държейки широкото бяло наметало. — Точно така, увий си и главата, да видя как ти стои… Отлично, истинска арабка. И не забравяй да си закриеш устата и носа с булото. Да вървим, трябва да ти обясня набързо откъде да минеш.
Пристъпих трудно, едва успявах да се движа с нормална крачка. Пистолетите тежаха като олово и трябваше да вървя с полуразкрачени крака и с раздалечени от тялото ръце. Излязохме в коридора. Канделария вървеше отпред, а аз се клатушках след нея като огромен бял вързоп, който се блъскаше в мебелите и рамките на вратите. Закачих неволно една полица и съборих на земята всичко, което бе поставено върху нея: чиния от Талавера, незапалена газена лампа и пожълтялата снимка на някакъв роднина на хазяйката. Порцеланът, стъклото на снимката и шишето на газената лампа се пръснаха върху плочките и пружините в съседните стаи заскърцаха под тежестта на пансионерите, чийто сън бе нарушен.