В ателието на доня Мануела влизаха все по-малко дами, изпълнявахме по-малко поръчки и имаше по-малко работа. Една по една, първо напуснаха чиракуващите момичета, после шивачките, докато накрая останахме само собственичката, майка ми и аз. А когато довършихме последната рокля на маркиза Ентрелагос и прекарахме шест дни в слушане на радио със скръстени ръце, без никой да потропа на вратата, доня Мануела с въздишка ни съобщи, че не й остава нищо друго, освен да затвори ателието.
Сред кипежа на онези времена, в които политическите разпри разтърсваха театралните салони, а правителствата се сменяха като носни кърпи, ние дори не успяхме да оплачем това, което изгубихме. Три седмици след началото на принудителното ни бездействие Игнасио се появи с букет цветя и с новината, че най-после е спечелил конкурса за заемане на щатна длъжност. Мисълта за скромната ни сватба измести несигурността и ние планирахме събитието, седнали около масата. Макар че сред новостите, дошли с републиката, беше и модата на гражданските бракове, майка ми, в чиято душа съжителстваха безконфликтно положението й на самотна майка, непоклатимият католически дух и носталгичната вярност към свалената монархия, ни насърчи да сключим църковен брак в близката черква „Сан Андрес“. С Игнасио се съгласихме — не бихме могли да откажем, без да нарушим йерархията на приоритети, в която той изпълняваше всички мои желания, а аз се съобразявах без възражения с желанията на майка ми. Освен това нямаше някаква съществена причина да откажа: очакванията ми от самата сватба бяха скромни и ми беше все едно дали щеше да е олтар със свещеник или салон с трицветно знаме.
Щяхме да определим датата със същия енорийски свещеник, който двайсет и три години по-рано, на осми юли, ме бе кръстил с името Сира, ръководейки се от житията на светците. Сабиниана, Викторина, Гауденсия, Ераклия и Фортуната са били останалите възможности съгласно църковния календар.
„Сира, отче, наречете я Сира, поне е по-късо.“ Това било решението на майка ми в самотното й майчинство. И съм станала Сира.
Щяхме да отпразнуваме женитбата със семейството и неколцина приятели. С дядо ми, без крака и без разум, обезобразен тялом и духом във войната във Филипините, постоянно нямо присъствие в люлеещия се стол до балкона в трапезарията ни. С майката и сестрите на Игнасио, които щяха да дойдат от село. С нашите съседи Енграсия и Норберто и трите им деца, социалисти и сърдечни хора, от които ни делеше една стълбищна площадка и с които ни свързваха топли чувства, сякаш в нас течеше една и съща кръв. С доня Мануела, която отново щеше да хване иглата, за да ми подари последното си творение под формата на булчинска рокля. Щяхме да почерпим гостите си с торта с целувки, вино от Малага и вермут, може би щяхме да наемем някой музикант от квартала да дойде да ни изсвири едно пасо добле, а някой уличен фотограф щеше да ни направи снимка, която да краси дома ни, който засега щеше да бъде домът на майка ми.
Именно тогава, сред суматохата от планове и приготовления, на Игнасио му хрумна идеята да се подготвя за конкурс и да стана чиновничка като него. Новата му работа в една административна служба му бе отворила очите за един нов свят: света на републиканската администрация, където за жените се очертаваха професионални хоризонти отвъд готвенето, прането и ръкоделието; свят, в който женският пол можеше да си проправи път рамо до рамо с мъжете при равноправни условия, устремен към същите цели. Първите жени вече бяха депутати в Конгреса, обявено бе равноправие на половете в обществения живот, беше ни призната правоспособност, правото на труд и всеобщо избирателно право. И въпреки че предпочитах хиляди пъти да се върна към шиенето, на Игнасио му бяха достатъчни три дни, за да ме убеди. Старият свят на платовете и на шевните машини се бил срутил и пред нас отварял врати един нов свят, към който трябвало да се приспособим. Самият Игнасио щял да се заеме с подготовката ми: имал всички теми и притежавал предостатъчно опит, след като се бе явявал и провалял безброй пъти, без да губи никога надежда. Аз, от своя страна, щях да допринеса за осъществяването на този проект с ясното съзнание, че трябва да се захвана за работа, за да можем да издържаме малкия отряд, който щяхме да сформираме след сватбата ни — ние двамата, майка ми, дядо ми и децата, които щяха да се родят. Съгласих се. Оставаше да уредим само още едно нещо: пишеща машина, на която да се науча да пиша и да се подготвя за неизбежния изпит по машинопис. Игнасио се беше упражнявал в продължение на години на чужди машини, минавайки през голготата на мизерни школи с миризма на грес, мастило и пот. Искаше да ми спести всички тези изпитания и затова настояваше да си купим собствено оборудване. През следващите седмици се впуснахме да го търсим, сякаш ставаше дума за най-голямата инвестиция в живота ни.