11.
Добрах се до вратичката в двора на сладкаря Менахем за по-малко от пет минути. По пътя се закачих няколко пъти на гвоздеи и трески, които в тъмнината не успях да видя. Одрасках едната си ръка, настъпих хиджаба, подхлъзнах се и насмалко да изгубя равновесие и да падна по гръб, когато се изкачвах по купчината сандъци, струпани безредно до една стена. Щом стигнах до вратичката, спрях, за да си наглася дрехата, така че да се виждат само очите. После дръпнах ръждивото резе, поех си дълбоко дъх и излязох.
Навън нямаше никой, уличката беше пуста и потънала в тишина. Единственият ми спътник беше блуждаещата сред облаците луна. Тръгнах бавно, като се движех плътно вляво. Почти неусетно стегнах до „Ла Лунета“. Преди да поема по нея, спрях на ъгъла, за да разуча обстановката. От жиците, които пресичаха улицата, висяха жълтеникави лампи — това беше уличното осветление. Огледах се наляво и надясно и разпознах потъналите в тишина сгради, които през деня кипяха от живот. Хотел „Виктория“, аптеката „Сурита“, бар „Леванте“, където често пееха фламенко, магазинчето за тютюн „Галиндо“ и един склад за сол. Театър „Насионал“, индийските базари, четири-пет кръчми, чиито имена не знаех, бижутериен магазин „Ла Перла“ на братята Коен и „Ла Еспига де Оро“, с чиито хляб закусвахме всяка сутрин. Всички те бяха пусти, затворени бездиханни като мъртъвци.
Тръгнах по „Ла Лунета“, като се опитвах да наглася стъпките към тежестта на товара. След като изминах известно разстояние завих към мелаха — Еврейския квартал. Изпитах облекчение при вида на правите му и тесни улички — знаех, че е невъзможно да се изгубя, че Еврейският квартал е идеално разчертан на карета в които няма начин да се объркаш. После навлязох в медината и в началото всичко вървеше добре. Минах през места, които ми бяха познати — сука22 за хляб, сука за месо. Не срещнах никого по пътя — нито куче, ни човек, нито слепец, просещ милостиня. Около мен се чуваше единствено шумът от собствените ми бабуши по паважа и ромоленето на някой фонтан в далечината. Забелязах, че вече ми е по-леко да нося пистолетите, че тялото ми се нагажда към новите си размери. От време на време се опипвах, за да се уверя, че всичко е на мястото си: първо хълбоците, после ръцете, след това бедрата. Не успях да се отпусна, бях все така напрегната, но поне вървях по-спокойно по тъмните и криволичещи улички, между варосаните стени и дървените врати, обковани с гвоздеи.
За да пропъдя поне временно тревогата, опитах да си представя какво представляват отвътре тези арабски къщи. Бях чувала, че са красиви и прохладни, с вътрешни дворове, с фонтани и галерии с мозайки и плочки, с тавани от резбовано дърво и облени от слънцето тераси на покривите. Беше невъзможно човек да си представи това от улиците, откъдето се виждаха само варосаните им стени. Крачех, унесена в тези мисли, и след известно време, когато се уверих, че съм вървяла достатъчно и съм стопроцентово сигурна, че не съм събудила и най-малкото подозрение, реших да тръгна към портата „Ла Лунета“. И тогава, точно тогава, съзрях в края на уличката по която вървях, две фигури да се насочват към мен. Двама военни, двама офицери с бричове, с широки колани на кръста и с червените фуражки на редовната армия, стъпваха енергично и ботушите им трополяха по паветата, докато разговаряха помежду си тихо и възбудено. Затаих дъх и хиляди страховити картини избухнаха в съзнанието ми като разбиващи се в стена снаряди. Внезапно си въобразих, че като минават покрай мен, пистолетите ще се изхлузят и ще се разпилеят с трясък по земята, представих си, че на някого от тях може да му хрумне да смъкне покривалото и да открие лицето ми, че ще ме накарат да говоря, че ще разберат, че съм тяхна сънародничка, която продава незаконно оръжие, а не някоя местна жителка, запътила се бог знае накъде.
Двамата мъже минаха покрай мен. Прилепих се плътно към стената, но уличката беше толкова тясна, че почти се докоснахме. Не ми обърнаха никакво внимание. Отминаха ме, сякаш не съществувах, и продължиха спокойно да разговарят по пътя си. Говореха за отряди и муниции, за неща, които не разбирах, нито исках да разбера. „Двеста, най-много двеста и петдесет“, каза единият, когато мина покрай мен. „Не, човече, не, уверявам те“, отвърна другият разпалено. Не видях лицата им, не посмях да ги погледна, но когато потропването на ботушите им заглъхна в далечината, ускорих крачка и най-после задишах спокойно.
Няколко секунди по-късно обаче осъзнах, че не е трябвало да се радвам толкова скоро — когато вдигнах очи, установих, че не знам дали не трябваше да завия надясно преди три или четири пресечки, но ненадейната поява на военните ме разсея и не го направих. Внезапно установих, че съм се изгубила. Студени тръпки плъзнаха по тялото ми. Бях минавала много пъти по улиците на медината, но не познавах потайните й и скрити кътчета. В тъмнината, в отсъствието на хората и характерните шумове от деня, нямах никаква представа къде се намирам. Върнах се назад, за да намеря пътя, но не успях. Когато мислех, че ще изляза на едно познато площадче, оказах се пред арка; когато очаквах да намеря път, сблъсквах се с джамия или стъпала. Продължих да вървя наслуки по криволичещи улички, като се опитвах да свържа всяко място с дейностите през деня, за да се ориентирам. Колкото повече вървях обаче, толкова по-изгубена се чувствах сред тези заплетени улици, които противоречаха на всякакви закони на логиката. Занаятчиите спяха и магазинчетата им бяха затворени, така че не можех да разбера дали се движех в района на медникарите и тенекеджиите, или вървях из зоната, в която работеха предачите, тъкачите и шивачите. Там, където през деня бяха медените сладки, златистите питки, купчините подправки и китките босилек, които щяха да ми помогнат да се ориентирам, сега имаше заключени врати и залостени порти. Времето сякаш беше спряло, пейзажът наоколо бе пуст и безжизнен. Липсваше обичайната глъчка на търговците и купувачите, върволицата от мулета, натоварени с кошове, жените от Риф, седнали на земята сред зеленчуци и портокали, които може би никога нямаше да успеят да продадат. Безпокойствието ми се засили: не знаех колко е часът, но съзнавах, че до шест остава все по-малко време. Ускорих крачка, излязох от една уличка, влязох в друга, във втора, после в трета. Върнах се, тръгнах в друга посока. Нищо. Никаква следа, никакъв знак — внезапно всичко се бе превърнало в дяволски лабиринт, от който нямаше как да изляза.