Канделария сключи сделката с евреина Яков Беншимол, който от този момент с невероятна дискретност се превърна в мой хазяин срещу плащаната редовно сума от триста седемдесет и пет песети на месец. Три дни по-късно аз, новата Сира Кирога, привидно преобразена в това, което не бях, но може би някога щях да стана, се настаних в апартамента и отворих широко вратите пред новия период в живота си.
— Отиди първо ти — каза Канделария, като ми връчи ключа. — По-добре отсега нататък да не ни виждат често заедно. Аз ще дойда след малко.
Пробих си път сред навалицата на „Ла Лунета“, като непрекъснато усещах върху себе си мъжки погледи. Не си спомнях да съм била обект дори на четвърт от тях през предишните месеци, когато видът ми беше на неуверена млада жена с коса, прибрана в неугледен кок, с вяла походка, с провиснали дрехи и с рани от миналото, които се опитва да забрави. Сега пристъпвах с престорена самоувереност, като се стараех да излъчвам дързост и savoir-faire24, които преди няколко седмици никой не би предположил, че притежавам.
Макар че вървях преднамерено бавно, за десет минути стигнах до целта си. Никога дотогава не се бях заглеждала в тази сграда, макар че тя се намираше на няколко метра от главната улица на Испанския квартал. Със задоволство установих, че отговаря на всички необходими условия: чудесно местоположение и добро обкръжение, лек привкус на арабска екзотика в облицованата с плочки фасада, европейска строгост във вътрешното планиране. Общите помещения бяха елегантни и добре разпределени; стълбите, макар и не твърде широки, имаха красиви перила от ковано желязо, които се извиваха изящно на площадките.
Вратата беше отворена, както и всички врати през онези години. Предположих, че има портиерка, но не я видях. Заизкачвах се развълнувано, почти на пръсти, като се опитвах да приглуша звука на стъпките си. Външно бях придобила увереност и самочувствие, но вътрешно бях все така плаха и предпочитах да оставам незабелязана, доколкото това бе възможно. Стигнах до първия етаж, без да срещна никого, и се озовах на площадка с две еднакви врати. Вляво и вдясно, и двете затворени. Първата беше на жилището на съседите ми, които още не познавах. Втората беше моята. Извадих ключа от чантата, пъхнах го в ключалката с нервни пръсти, завъртях го. Бутнах леко вратата и няколко секунди стоях неподвижно, без да смея да вляза. Само обходих с поглед това, което виждах от прага. Широко антре с голи стени и под от наредени в геометрични фигури плочки в бяло и тъмночервено. Вдясно — голям салон.
През годините съдбата ми е поднасяла многобройни неподозирани провали, изненади и неочаквани обрати, с които е трябвало да се справям в моментите, когато са ме връхлитали. Понякога съм била подготвена за тях, но в повечето случаи не бях. Никога обаче не съм осъзнавала толкова ясно, че навлизам в един нов етап, както в онзи октомврийски ден, когато най-после се осмелих да прекрача прага и стъпките ми отекнаха в празното жилище. Зад себе си оставях тежко минало, а пред мен, като в някакво предзнаменование, се разкриваше просторно пусто пространство, което времето щеше да се погрижи да запълни. С какво? С вещи и преживявания. С мигове, усещания и хора. С живот.
Отправих се към потъналия в полумрак салон. Три балкона със затворени капаци от боядисано дърво препречваха дневната светлина. Отворих ги един по един и мароканската есен нахлу в помещението, изпълвайки сенките със сладостно предчувствие.
В продължение на няколко минути се наслаждавах на тишината и самотата. Не направих нищо, просто стоях в празната стая, възприемайки новото си място в света. След малко, когато реших, че е време да изляза от летаргията, събрах достатъчно решителност и се впуснах в действие. Обиколих целия апартамент и мислено разпределих помещенията, като използвах бившето ателие на доня Мануела за отправна точка. Салонът щеше да е приемната; в него щяха да се предлагат идеи, да се обсъждат кройки, да се избират платове и модели и да се правят поръчките. Най-близката до салона стая, нещо като трапезария с остъклен балкон в ъгъла, щеше да се превърне в пробна. Една завеса в средата на коридора щеше да отделя тази зона от останалата част на апартамента. Следващата отсечка от коридора и прилежащите към нея стаи щяха да бъдат работната зона: ателие, склад, гладачница, хранилище за завършени дрехи и илюзии, каквото се побереше в него. Третата част, разположена в дъното на жилището, най-тъмната и най-непредставителната, щеше да бъде за мен. Там щеше да обитава моето истинско аз, наранената жена, изгнаница по принуда, притисната от дългове, искове и несигурност. Жена, която нямаше нищо друго, освен един полупразен куфар и самотна майка в далечен град, който се бореше за оцеляването си. Жена, която знаеше, че това ателие бе станало реалност с цената на дузина контрабандни пистолети. Това щеше да бъде моето убежище, моето лично пространство. Извън него — ако най-после съдбата престанеше да ми обръща гръб — щеше да е официалната територия на модистката, пристигнала от столицата на Испания, за да открие най-изисканата модна къща, съществувала някога в протектората.