— И какво ще сложим в него?
— Един хубав диван, четири удобни кресла, голяма маса в средата и две-три по-малки помощни масички. Плътни завеси за прозорците и една голяма лампа. За момента това е достатъчно. Малко неща, но качествени и със стил.
— Не знам как ще изнамеря всичко това, душице, в Тетуан няма такива скъпи магазини. Нека си помисля малко; имам един приятел, който е шофьор, може да го склоня да ми докара нещо… Е, ти не се тревожи, все някак ще се оправя, а и едва ли ще е от значение, ако някое от нещата е втора или трета ръка, стига да е качествено, нали? Така къщата ще изглежда по-старинна. Продължавай, момичето ми.
— Скици, чуждестранни модни списания. Доня Мануела имаше дузини от тях. Когато остаряваха, ни ги подаряваше и аз си ги носех вкъщи — не ми омръзваше да ги разглеждам.
— И това няма да се намери лесно. От бунта насам границите са затворени и почти нищо не идва отвън. Познавам обаче един тип, който има пропуск за Танжер, може да го придумам да ми донесе. После кой знае какво ще ми поиска в замяна, но това вече е Божа работа…
— Дано имаме късмет. И гледайте да бъдат повечко и от най-добрите. — Припомних си имената на някои, които самата аз купувах в Танжер накрая, когато Рамиро нехаеше за мен. По цели нощи намирах утеха в красивите им рисунки и снимки. — Американските „Харпърс Базар“, „Вог“ и „Венити Феър“, френското „Мадам Фигаро“ — добавих аз. — Всички, които намери.
— Веднага. Още нещо?
— Трикрило огледало за пробната. И още две кресла. И тапицирана пейка, на която да се оставят дрехите.
— Друго?
— Платове. Парчета от по три-четири педи от най-добрите платове, които да служат за мостри, не цели топове, докато нещата не потръгнат.
— Най-качествените са в „Ла Каракеня“. В никакъв случай от платовете в буракията25, които арабите продават до пазара, много са груби. Ще видя и какво могат да ми намеря индийците на „Ла Лунета“, те са много хитри и винаги пазят нещо по-специално в задните стаички. Имат контакти с френската зона, от там също можем да изнамерим нещо интересно. Продължавай, душко.
— Шевна машина, по възможност американска „Сингер“. Въпреки че почти цялата работа ще се върши на ръка, не е зле да имаме една. Както и хубава ютия с маса за гладене. И два манекена. За останалите неща ще се погрижа аз, само ми кажете къде се намира най-добрата кинкалерия.
И така постепенно се обзаведохме. Аз поръчвах от предната линия, после Канделария, в тила, използваше неуморно уменията си на търговка, за да достави това, от което се нуждаехме. Понякога мъже с мрачни лица донасяха късно вечер стоката, скрита под одеяла. Понякога доставките се извършваха денем, пред очите на всеки, който минеше по улицата. Пристигаха мебели, бояджии и електротехници; получавах колети, работни инструменти и най-различни поръчки. Кацнала на високите си токчета, наблюдавах процеса от началото до края, приела образа на светска, бляскава и самоуверена жена. С решителен вид, с корави от грима мигли и приглаждайки непрекъснато новата си прическа, своевременно отстраних появилите се неочаквано спънки и се запознах със съседите. Всички ме поздравяваха дискретно всеки път, когато ги срещнех на вратата или на стълбите. На партера имаше магазин за шапки и друг за тютюн и цигари. На първия етаж, срещу моята врата, живееше възрастна, облечена в черно жена и млад закръглен мъж с очила, който навярно й беше син. Над мен имаше две семейства с многобройна челяд, които надничаха с любопитство, за да разберат коя ще бъде новата им съседка.
За няколко дни всичко бе готово — оставаше само да съумеем да направим нещо с него. Спомням си, сякаш беше вчера, първата нощ, когато спах там сама и уплашена; почти не склопих очи. Беше още преди полунощ, когато чух последните шумове в съседните жилища: плач на дете, включено радио, гласовете на каращите се майка и син в отсрещния апартамент, потракването на порцелана и течащата от крана вода, докато някой доизмиваше последните чинии от късната вечеря. След полунощ чуждите гласове утихнаха и други въображаеми шумове заеха мястото им — струваше ми се, че мебелите скърцат прекомерно, че по плочките на коридора отекват стъпки и че от прясно боядисаните стени дебнат сенки. Още преди първите лъчи на слънцето аз станах, неспособна да сдържа тревогата си нито секунда повече. Отидох в салона, отворих капаците и излязох на балкона в очакване на зазоряването. От минарето на една джамия прозвуча подканата за фаджр — първата молитва за деня. Улиците бяха все още пусти, а силуетът на Бени Хосмар, едва забележим в здрача, започна да се очертава величествено с появата на първите лъчи светлина. Постепенно, лениво, градът започна да се оживява. Прислужничките мароканки запристигаха, увити и забулени в хиджабите си. Мъжете поеха на работа в обратна посока, жени с покрити с черен воал глави се отправиха забързано по две, по три към черквата. Не успях да видя как децата отиват на училище; нито видях как отварят магазините и канцелариите, нито как слугините излизат да купуват мекици, нито как майките отиват на пазара, за да изберат продуктите, които после местни момчета щяха да отнесат в домовете им в кошове, метнати на гърба. Влязох отново в салона и седнах на новия диван, тапициран с тъмночервена тафта. Защо? За да чакам мига, в който посоката на съдбата ми най-после щеше да се промени.