Не отговори нищо, а аз не добавих нито дума. Просто се гледахме втренчено. Противно на очакванията ми, бях успяла да завърша речта си спокойно и твърдо, без да изгубя самообладание. Най-после бях изрекла всичко, бях се освободила от това, което ме гнетеше толкова време. Внезапно усетих безкрайна умора. Бях уморена от предателствата на един безскрупулен негодник, от месеците, в които живеех със страх, от чувството за постоянна заплаха. Уморена от бремето на една смазваща вина, превита като онези нещастни мюсюлманки, които вървяха на групи, увити в хиджабите си. Прегърбени, тътрейки крака, натоварени с вързопи и наръчи дърва, гроздове, фурми, деца, глинени делви и торби със сол. Беше ми дотегнало да се чувствам уплашена, унизена, да водя това тъжно съществуване в чужда земя. Уморена, омерзена, изтощена, омаломощена, но въпреки това готова да се боря със зъби и нокти, за да се измъкна от дъното.
Комисарят пръв наруши мълчанието.
— Добре. Съгласен съм. Ако при мен не дойде някой с нещо уличаващо, няма да проучвам по какъв начин сте успели да уредите всичко това. Ще ви оставя да шиете и да разработите ателие си. Ще ви оставя да живеете спокойно. Дано имаме късмет и това спести неприятности и на двамата.
Не каза нищо повече, нито изчака да му отговоря. Веднага произнесе последната сричка от краткото си слово, той кимна с брадичка за сбогом и се отправи към вратата. След пет минути пристигна фрау Хайнц. Нямам спомен какви мисли са минали през главата ми в промеждутъка между двете посещения. Само си спомням, че когато германката позвъни на вратата и отидох да й отвори, имах чувството, че цяла планина се е смъкнала от плещите ми.
Втора част
16.
През есента дойдоха и други клиентки; повечето бяха заможни чужденки, както бе предрекла Канделария. Няколко германки. Една италианка. Както и няколко испанки, почти всички съпруги на предприемачи, защото администрацията и армията преживяваха трудни времена. Една богата и красива сефарадска еврейка, говореща мелодичния хакетия26, изпъстрен със странни, старинни думи: человек, кралице моя, добра седмица да даде нам Бог, тъй си беше, както ти рекох.
Ателието постепенно процъфтяваше, името му се разнесе из града. Имаше постъпления: песети от Бургос, френски и марокански франкове. Прибирах всичко в една малка касичка, която заключвах грижливо във второто чекмедже на нощното шкафче. Всеки месец на трийсето число връчвах съдържанието й на Канделария. Тя бързешком заделяше купчинка песети за текущите разходи, а останалите банкноти завиваше на стегнато руло, което ловко пъхваше в пазвата си. С месечната печалба, скътана в топлото убежище на изобилната й плът, тя отиваше при евреите и търсеше сараф, който щеше да й направи най-изгодното предложение. След малко се връщаше в пансиона, останала без дъх, с купчина лири стерлинги, свити на тръба и приютени в същото скривалище. Все още задъхана от бързането, тя изваждаше от пазвата си съкровището. „За по-сигурно, момиче, за по-сигурно, за мен най-хитри са англичаните. Няма да държим нито една песета на Франко, защото, ако националистите изгубят войната, с тях няма да можем да си избършем дори задниците.“ Разпределяше справедливо — половината за мен, половината за нея. „И винаги да има, душко.“
26
Език, говорен в Мароко от евреите, прогонени от Испания през XV век, разновидност на юдео-испански. — Б.пр.