Наистина бях кръгла нула. Знаех, че с лекота уча нови неща и запомням данни, но си давах сметка също за пропуските в образованието си. Притежавах много малко от знанията, които фигурираха в енциклопедиите: имената на шепа крале, научени наизуст, както и че Испания граничи на север с Бискайския залив, а Пиренеите я делят от Франция. Можех да изрецитирам таблиците за умножение и с лекота използвах числата в реални действия, но не бях прочела нито една книга през живота си, а познанията ми в областта на историята, географията, изкуството и политиката се изчерпваха с това, което бях дочула през месеците ми на съжителство с Рамиро и от караниците между пансионерите на Канделария. Създавах впечатление за млада жена със стил и за елитна шивачка, но съзнавах, че е достатъчно някой да поодраска леко външната ми обвивка, за да разбере без никакво усилие колко крехко е съдържанието. Затова през тази първа зима в Тетуан Феликс ми направи странен подарък — започна да ме образова.
Струваше си труда. За двамата. За мен: защото научих много неща и се усъвършенствах. За него: защото благодарение на срещите ни запълни самотните си часове с приятни преживявания. Въпреки похвалните си намерения обаче съседът ми се оказа необичаен учител. Феликс Аранда беше човек с копнеещ за свобода дух, който прекарваше четири пети от живота си притиснат между деспотичната двуполюсност на майка си и убийствената монотонност на бюрократичната си работа, така че в часовете си на свобода последното, което можеше да се очаква от него, беше ред, мярка и търпение — за да ги намеря, трябваше да се върна на „Ла Лунета“ където учителят дон Анселмо щеше да изработи учебна програма съобразно степента на невежеството ми. Но макар Феликс да не беше методичен и организиран учител, той ми преподаде много знания, които във времето по един или друг начин ми помагаха да се движа сред обществото. Благодарение на него научих кой са Модиляни, Скот Фицджералд и Жозефин Бекер, да различавам кубизма от дадаизма, узнах какво е джаз, къде се намират столиците на европейските държави на картата, запомних наизуст имената на най-добрите хотели и кабарета и се научих да броя до сто на английски, френски и немски.
Благодарение на Феликс научих също какво правят съотечествениците ми в тази далечна страна. Узнах, че Мароко е протекторат на Испания от 1912 г., няколко години след подписването на договора от Алхесирас, според който, както обикновено се случва на бедни роднини — в сравнение с богатите французи, — на Испания се паднала най-лошата част от страната, най-бедната, най-малко желаната. Наричали я „кокала на пържолата“. Испания се опитвала да постигне различни неща: да съживи имперската мечта, да участва в разпределението на африканската колониална плячка редом с останалите европейски нации, макар и с трохите, които великите сили и били отстъпили; да може да се мери поне малко с Франция и Англия, след като изгубила Куба и Филипините и „кожата на бика“28 се свила като хлебарка.
Не било лесно да се укрепи контролът над Мароко, макар че зоната, определена в договора от Алхесирас, била малка, местното население малобройно, а земята — неравна и неплодородна. В Испания имало съпротива и бунтове, хиляди испанци и африканци загинали в кървавото безумие на войната в Риф. Но целта била постигната.
Почти двайсет и пет години след официалното провъзгласяване на протектората, когато всяка вътрешна съпротива бе сломена, моите съотечественици все още бяха там, здраво закотвени в непрестанно разрастващата се столица. Военни от всякакъв ранг, пощенски, митнически и административни чиновници, инспектори, банкови служители. Предприемачи и матрони, учители, аптекари, юристи и продавачи. Търговци, зидари. Лекари и монахини, ваксаджии, съдържатели на заведения. Цели семейства, които привличаха други семейства с примамката за добри заплати и бъдеще, което щеше да се изгради в съжителство с други култури и религии.
В замяна на наложеното със сила присъствие в продължение на четвърт век Испания беше предоставила на Мароко модерно оборудване, здравеопазване и строителство, както и първите стъпки към подобряване на земеделието. Имаше школа за изкуство и традиционни занаяти. Както и придобивките, които бяха предназначени за задоволяване нуждите на испанските колонизатори и от които местното население можеше да се възползва: електричество, питейна вода, училища и школи, магазини, обществен транспорт, лечебници и болници, влак, който свързваше Тетуан със Сеута, и друг, който все още стигаше до плажа Рио Мартин. В материално отношение Испания беше получила твърде малко от Мароко — почти нямаше ресурси, които да експлоатира. В човешко измерение обаче, и то напоследък, наистина бе получила нещо важно за един от двата лагера на гражданската война: хиляди войници от местните марокански сили, които се биеха храбро на другия бряг на протока за напълно чуждата им кауза на разбунтувалата се армия.