Всички тези невидими присъствия — Рамиро, Игнасио, майка ми, изгубеното минало — се превърнаха с времето в непостоянни, но за сметка на това настойчиви спътници, с които трябваше да се науча да съжителствам. Нахлуваха, когато бях сама, в тихите следобеди в ателието сред кройките, в леглото, когато си лягах, или в полутъмния салон във вечерите без Феликс, излязъл на своите тайни похождения. През останалото време обикновено ме оставяха на спокойствие — вероятно усещаха, че съм твърде заета, за да им обърна внимание. Имах предостатъчно занимания: трябваше да се грижа за ателието и да доизградя фалшивата си самоличност.
17.
С пролетта работата се увеличи. Времето се променяше и клиентките ми се нуждаеха от по-леки дрехи за ясните утрини и за наближаващите вечери на мароканското лято. Появиха се няколко нови лица, още две германки, още еврейки. Благодарение на Феликс успях да си съставя една горе-долу точна представа за всички тях. Обикновено той срещаше клиентките на портала и на стълбището, на площадката и на улицата при влизане и излизане от ателието.
Разпознаваше ги, определяше статута им. Беше му забавно да събира информация от тук от там, за да състави портрета им, когато му липсваше някоя подробност — кои бяха те и техните семейства, къде отиват, откъде идват. По-късно, в моментите, когато майка му се свличаше в креслото със стичаща се от устата й слюнка, той идваше да ми съобщи резултатите от проучванията си.
Така научих подробности за фрау Лангенхайм — една от германките, които скоро станаха постоянни мои клиентки. Баща й бил италиански посланик в Танжер, а майка й била англичанка, но тя взела фамилията на мъжа си — минен инженер, който бил по-възрастен от нея, висок, плешив, уважаван член на малката, но решителна немска колония в Испанско Мароко. Феликс ме осведоми, че той бил един от нацистите, които най-неочаквано и за ужас на републиканците, получили директно от Хитлер първата чуждестранна помощ за надигналата се армия няколко дни след началото на бунта. Не успях веднага да преценя до каква степен действията на изпружения като струна съпруг на клиентката ми са се оказали съдбоносни за посоката на гражданската война, но благодарение на Лангенхайм и на Бернхарт друг пребиваваш в Тетуан немец, за чиято жена, полуаржентинка, също започнах да шия, войските на Франко най-неочаквано и в съвсем кратък срок се сдобили с щедра военна помощ, благодарение на което прехвърлили хората си на полуострова. Месеци по-късно, в знак на благодарност и признателност за значителния принос на съпруга й, клиентката ми щеше да получи от ръцете на халифа най-високото отличие в зоната на протектората и аз щях да я облека в коприна и органза за събитието.
Много преди това протоколно събитие, в едно априлско утро фрау Лангенхайм доведе в ателието едно лице, което аз още не познавах. Звънецът иззвъня и Жамила отвори; аз чаках в салона, като се преструвах, че разглеждам вътъка на един плат срещу светлината, нахлуваща през балкона. В действителност не гледах нищо; просто бях заела тази поза, за да си придам професионален вид, с който да приема клиентката си.
— Водя една приятелка англичанка, за да види работите ви — каза съпругата на германеца, докато влизаше с уверена крачка в помещението.
Тогава до нея се появи слаба руса жена, чийто вид красноречиво говореше, че коренът й не е от тези земи. Прецених, че е горе-долу на моята възраст, но ако се съди по непринудеността, с която се държеше, навярно вече беше изживяла хиляда живота като моя. Направиха ми впечатление естествената и свежест, самоувереност която излъчваше, и сдържаната елегантност, с която докосна ръката ми за поздрав, докато с грациозен жест отмяташе една къдрица от лицето си. Казваше се Розалинда Фокс. Имаше толкова светла фина кожа, сякаш бе направена от хартията, с която увиваха дантелите, и странен начин на изразяване, в който думи от различни езици се смесваха в екстравагантен и понякога неразбираем език.
— Нуждая се спешно от дрехи, so… I believe29, че с вас сме обречени… to understand each other. Да се разбираме, така мисля — каза тя, като завърши фразата с лек смях.