— В никакъв случай — излъгах аз. — Моля, заповядайте.
Заведох я в пробната и й показах трите тоалета. Похвали ги, докато събличаше дрехите си, накрая остана по бельо. Носеше комбинезон от сатен, който някога сигурно е бил прекрасен; времето и употребата обаче му бяха отнели част от някогашния блясък. Копринените чорапи също не бяха наскоро напуснали магазина, от който някога са били купени, но бяха чудесни и с превъзходно качество. Пробвах една по една трите дрехи върху крехкото й костеливо тяло. Кожата й беше толкова прозрачна, че под нея прозираха синкавите й вени. С пълна с карфици уста премествах милиметри, намествах гънчици плат върху нежните извивки на тялото й. Тя през цялото време изглеждаше доволна, остави се в ръцете ми, прие предложенията ми и почти не настоя за промени. Приключихме пробата, уверих я, че всичко ще стане très chic. Оставих я да се облече и я изчаках в салона. След две минутки дойде и по държането й заключих, че въпреки неочакваното и идване, и този ден изглежда, не бързаше да си тръгне. Тогава й предложих чай.
— Умирам за чаша „Дарджилинг“ с капка мляко, но предполагам, че е зелен чай с мента, right?
Нямах никаква представа за каква напитка говори, но не се издадох.
— Точно така, арабски чай — казах невъзмутимо аз. Поканих я да седне и извиках Жамила.
— Англичанка съм — обясни тя, — но по-голямата част от живота си съм прекарала в Индия. Навярно никога вече няма да се върна там, но все още тъгувам за много неща. Като нашия чай например.
— Разбирам ви. И на мен ми е трудно да свикна с някои неща тук и ми липсват други, които оставих зад себе си.
— Къде сте живели преди? — попита тя.
— В Мадрид.
— А преди това?
Насмалко щях да се засмея на въпроса й, да забравя измислените лъжи и предполагаемото си минало и да призная открито, че никога не бях напускала родния си град до момента, когато един негодник реши да ме отведе със себе си, а после ме захвърли като угарка. Но се спрях навреме и прибягнах за пореден път към престорената си уклончивост.
— Ами на различни места, тук-там, нали знаете, макар че най-дълго съм живяла в Мадрид. А вие?
— Let’s see, да видим — каза тя развеселено. — Родена съм в Англия, но веднага са ме завели в Калкута. На десет години родителите ми ме изпратиха да уча обратно в Англия, ъъъ… На шестнайсет се върнах в Индия, а на двайсет отново дойдох в Европа. Първо прекарах известно време again33 в Лондон, а после дълъг период в Швейцария. Ммм… Later34, още една година в Португалия, затова понякога бъркам двата езика, португалски и испански. И накрая се установих в Африка — първо в Танжер, а отскоро тук, в Тетуан.
— Имали сте интересен живот — казах аз, неспособна да запомня реда в тази каша от екзотични места и зле произнесени думи.
— Well, зависи от гледната точка — отвърна тя и сви рамене, докато отпиваше внимателно от горещия чай, който Жамила ни беше сервирала. — Не бих имала нищо против да остана в Индия, но неочаквано се случиха някои неща и се наложи да се преместя. Понякога съдбата се нагърбва с решенията вместо нас, right? After all, err… that’s life. Такъв е животът, нали?
Въпреки странното й произношение и очевидните различия, които разделяха нашите светове, схванах отлично какво има предвид. Докато пиехме чая, разговаряхме за незначителни неща: за дребните поправки, които трябваше да се направят на ръкавите на роклята шемизета от щампована коприна, за датата на следващата проба. Погледна часовника и внезапно си спомни нещо.
— Време е да тръгвам — каза тя и стана. — Бях забравила, че трябва да направя some shopping, някои покупки, преди да се прибера и да се приготвя. Поканена съм на коктейл в дома на белгийския консул.
Говореше, без да ме гледа, като оправяше ръкавиците на пръстите си и шапката на главата. Аз през това време я наблюдавах с любопитство, като се питах с кого ходи тази жена на всичките тези празненства, с кого споделя свободата да пътува, безгрижието си на богаташко момиченце и постоянното странстване по света от континент на континент, с кого говори на объркани езици и пие чай с аромата на незнайни народи. Сравнявайки охолния й живот с моето изпълнено с работа ежедневие, аз усетих внезапното пробождане на нещо подобно на завист.