— Вечерният ви тоалет е готов за втората проба.
— Можете ли да го довършите за днес?
— Абсолютно невъзможно.
— А някой друг тоалет?
— Опасявам се, че не мога да ви помогна. Няма какво да ви предложа, не работя с готови облекла, шия всичко по поръчка.
Отново всмукна продължително от цигарата, но този път не го направи с разсеян вид, а ме гледаше втренчено през дима. От лицето й бе изчезнало изражението на безгрижно момиче, сега приличаше на разтревожена, но готова да се бори докрай жена.
— Нуждая се от решение. Когато се преместих от Танжер в Тетуан, приготвих няколко trunks, няколко сандъка с вещи, които не можех да ползвам; те трябваше да заминат при майка ми в Англия. По погрешка сандъкът с моите evening gowns, с всичките ми вечерни тоалети, неочаквано се оказа там, чакам да ми го пратят back, обратно. Току-що научих, че съм поканена на един прием, който дава the German consul, германският консул. Ммм… It’s the first time, за пръв път ще присъствам публично на събитие с… един човек, с когото поддържам една… една… една muito41 специална връзка.
Говореше бързо, но внимателно, като полагаше старания да разбера всичко, което казва на своя странен полуиспански със силен португалски акцент, изпъстрен с думи от собствения й език повече от всякога.
— Well, it is42… ммм… It’s muito importante43 for… for… for him, за този човек и за мен да направя добро впечатление на членовете на German colony, на германската колония в Тетуан. So far, досега госпожа Лангенхайм ми помогна да се запозная с някои от тях поотделно, защото тя е half English, полуангличанка, ъъъ… Но тази вечер за пръв път ще се появим публично с този човек, openly together открито заедно, и затова трябва да бъда extremely well dressed, много добре облечена, и… и…
Прекъснах я — нямаше нужда от обяснения, защото те нямаше да й помогнат.
— Много съжалявам, уверявам ви. Бих се радвала да ви помогна, но ми е напълно невъзможно. Както вече ви казах, нямам нищо готово в ателието си и не бих могла да довърша роклята ви само за няколко часа. Трябват ми поне три-четири дни за това.
Угаси цигарата мълчаливо, замислено. Прехапа устни и изчака няколко секунди, после вдигна поглед и атакува отново с въпрос, който беше повече от неудобен:
— А възможно ли е да ми заемете някой от вашите вечерни тоалети?
Поклатих отрицателно глава, докато се опитвах да измисля някаква правдоподобна причина, с която да скрия жалкия факт, че в действителност нямам нито един тоалет.
— Мисля, че не. Всичките ми дрехи останаха в Мадрид, когато войната избухна, и ми бе невъзможно да ги взема. Тук имам само няколко ежедневни тоалета, нищо вечерно. Почти не водя светски живот. Годеникът ми е в Аржентина и аз…
За огромно мое облекчение, тя ме прекъсна:
— I see, разбирам.
В продължение на няколко безкрайни секунди стояхме мълчаливо, криейки неудобството си с поглед, вперен в противоположния край на салона. Аз гледах към балконите, тя се взираше в свода, който отделяше салона от антрето. Гостенката първа разсея напрежението.
— I think I must leave now. Трябва да тръгвам.
— Наистина съжалявам. Ако разполагахме с малко повече време… — Не довърших изречението. Осъзнах, че е напълно безсмислено да изтъквам нещо очевидно. Опитах да променя темата, да отклоня вниманието от тъжната действителност, предвещаваща протяжна провалена вечер с мъжа, в когото без съмнение беше влюбена. Бях още по-заинтригувана от живота на тази жена, която друг път извеждаше толкова решителна и самоуверена, а сега умислено събираше нещата си, преди да се отправи към вратата.
— Утре всичко ще бъде готово за втората проба — казах аз, опитвайки да я успокоя.
Усмихна се разсеяно, не каза нищо и си тръгна. А аз останах неподвижна на мястото си, смутена от неспособността да помогна на една клиентка в затруднение и все още заинтригувана от странните очертания, които животът на Розалинда Фокс придобиваше пред очите ми — млада, скитаща по света майка, която губеше багажа си с вечерни тоалети като човек, който, подгонен от дъжда, забравя чантата си на пейката в парка или на масата в някое кафене.
Надникнах през балкона, полускрита зад кепенците, и я видях да излиза на улицата. Отправи се бавно към един яркочервен автомобил пред входа на сградата. Предположих, че някой я чака, може би мъжът, когото толкова искаше да ощастливи тази вечер. Не устоях на любопитството и се опитах да видя лицето му, като мислено си го представях. Предположих, че е германец, вероятно заради това Розалинда държеше да направи добро впечатление на сънародниците му. Представих си го млад, привлекателен, бохем; светски мъж и самоуверен като нея. Нямах време да продължа с предположенията, защото, щом стигна до колата и отвори дясната врата, където беше мястото до шофьора, с удивление забелязах, че там се намира воланът и че тя самата възнамерява да шофира. Никой не я чакаше в тази английска кола с волан отдясно — тя сама запали мотора и си тръгна сама, както беше дошла. Без мъж, без рокля за вечерта и много вероятно — без най-малката надежда да намери някакво решение в следобедните часове.