Докато се опитвах да прогоня неловкото чувство от срещата, започнах да подреждам предметите, които Розалинда бе разместила. Прибрах пепелника, издухах пепелта, паднала на масата, оправих единия ъгъл на килима с върха на обувката си, бухнах възглавниците, на които се бяхме облягали, и се залових да подредя списанията, които тя бе прелиствала, докато аз бях в пробната с Елвира Коен. Затворих един брой на „Харпърс Базар“, разгърнат заради рекламата на червила на Хелена Рубинщайн, и точно когато щях да направя същото с пролетния брой на „Мадам Фигаро“, зърнах снимката на един модел, който ми се стори смътно познат. В съзнанието ми нахлуха, подобно на рояк врабчета, хиляди спомени от едно друго време. Почти без да съзнавам какво върша, изкрещях с пълно гърло името на Жамила. Тя дотича мигновено в салона.
— Отиди бързо при фрау Лангенхайм и я помоли да намери госпожа Фокс. Трябва да дойде веднага тук; кажи й, че се отнася за нещо изключително важно.
18.
— Създателят на модела, драга моя невежа приятелко, е Мариано Фортуни-и-Мадрасо, син на великия Мариано Фортуни, който може би е най-добрият художник на деветнайсети век след Гоя. Бил невероятен артист, тясно свързан с Мароко между другото. Дошъл тук по време на Африканската война44. Бил запленен от светлината и екзотиката на тази земя и се опитал да пресъздаде магията й в своите картини. Едно от най-известните му платна е „Битката при Тетуан“. Фортуни-баща е бил великолепен художник, но синът е истински гений. Той също рисува, но освен това проектира сценография за театрални пиеси в ателието си във Венеция: известен фотограф, изобретател, изследовател на класически техники и дизайнер на платове и рокли, като митичната „Делфос“, която ти, малка измамнице, току-що си изплагиатствала в домашен вариант, и то предполагам, най-успешно.
Феликс говореше, разположил се удобно на дивана, а в ръцете си държеше списанието със снимката, която бе отключила спомените ми. Аз, изтощена след напрегнатия следобед, го слушах, седнала неподвижно в едно кресло, неспособна да държа дори игла в ръцете си тази вечер. Току-що му бях разказала за събитията от последните часове, като започнах от момента, в който клиентката ми извести за връщането си в ателието с такова рязко натискане на спирачките, че съседите се показаха на балконите. Изкачи се тичешком, като бързите й стъпки отекваха по стълбите. Чаках я, отворила вратата, и без дори да я поздравя, й предложих идеята си:
— Ще се опитаме да направим една „Делфос“ по изключение, разбирате ли за какво говоря?
— „Делфос“ на Фортуни? — попита тя недоверчиво.
— Една мнима „Делфос“.
— Смятате ли, че е възможно?
Погледите ни се срещнаха за миг. Нейният отразяваше лъч възвърната надежда. Моят — така и не разбрах. Може би решителност и дързост, желание за победа, за успешен изход от критичното положение. Вероятно в дъното на очите ми е имало и известен страх от провал, макар че се опитвах да го прикрия.
— Правила съм го преди. Мисля, че можем да успеем.
Показах й плата, който бях избрала — голямо парче копринен атлаз в сиво-синьо, с което Канделария се бе сдобила при един от последните си пируети в капризното изкуство на търговската размяна. Разбира се, не споменах и дума за произхода му.
— В колко часа е събитието, на което трябва да присъствате?
— В осем.
Погледнах часовника.
— Добре, ето какво ще направим. Сега е почти един. Веднага щом приключа с пробата, която трябва да направя след десет минути ще намокря плата и ще го изсуша. Ще ми трябват около четири-пет часа, което значи до шест часа. И трябва да разполагам поне с още час и половина за ушиването — много е просто, само няколко прави шева, а освен това вече имам мерките ви, няма да има нужда да пробвате. Така или иначе, ще се нуждая от време за това, както и за довършването. И стигаме почти до крайния час. Къде живеете? Извинете за въпроса, не питам от любопитство…