— Ето го, паднал на самото бойно поле.
Спомних си за схватките в интервала между поднасянето на ястията, на които толкова пъти бях ставала свидетел. Костите от сардини и парчетата от кората на кивано47 — жълти и бодливи, които летяха от единия до другия край на масата. Злъчните шеги и ругатни, хванатите като пики вилици, крясъците от единия и от другия лагер. Предизвикателствата и заплахите на Канделария, които никога не бяха приведени в изпълнение. Масата в трапезарията, превърната в истинско бойно поле. Опитах се да сдържа тъжния си смях. Съсухрените сестри, дебелата майка и няколко съседки, седнали заедно до прозореца, облечени в черно от главата до петите, все така нареждаха словата на заупокойната молитва с монотонен и плачлив глас. Представих си за миг дон Анселмо жив, с цигара в крайчеца на устата, как крещи яростно, сред пристъп на кашлица, тутакси да престанат да се молят за него. Уви, учителят вече не беше сред живите. Те обаче бяха. И пред още неизстиналото му тяло можеха да правят каквото им хрумне. Двете с Канделария седнахме до тях, хазяйката нагоди гласа си към ритъма на молитвата и аз се престорих, че правя същото, но мислите ми бяха съвсем другаде.
Господи, смили се над нас.
Исусе, смили се над нас.
Приближих плетения си стол до нейния, ръцете ни се докоснаха.
Господи, смили се над нас.
— Трябва да ви попитам нещо, Канделария — прошепнах на ухото й.
Исусе, чуй ни.
Исусе, изслушай ни.
— Кажи, душко — отвърна тя също тъй тихо.
Небесни Отче, смили се над нас.
Господи Исусе, спасителю на света.
— Научих, че извеждат хора от червената зона.
Дух Свети.
Един Бог в Света Троица прославян.
— Така приказват…
Дева Марийо, моли се за нас.
Пресвета Майко Божия.
Пресвета Богородице.
— Можете ли да разберете как го правят?
Христова майко.
Майко на Църквата.
— За какво ти е да знаеш?
Майко на Божествената Благодат.
Пречиста майко.
Целомъдрена майко.
— За да измъкна майка си от Мадрид и да я доведа в Тетуан.
Пренепорочна майко.
— Трябва да поразпитам тук-там…
Достойна за любов майко.
Достойна за възхищение майко.
— Утре сутринта?
Майко на Спасителя.
— Веднага щом мога. А сега млъкни и продължавай да се молиш, та дано изпратим дон Анселмо на небето.
Бдението се проточи до сутринта. На следващия ден погребахме учителя в католическата мисия с тържествена заупокойна служба и с цялата церемониалност, подобаваща на ревностен вярващ. Придружихме ковчега до гробището. Духаше силен вятър, както през толкова други дни в Тетуан — неприятен, натраплив вятър, който отмяташе воалите, повдигаше полите и гонеше по земята евкалиптите листа. Докато свещеникът произнасяше последните латински фрази, аз се наведох към Канделария и шепнешком изразих любопитството си:
— Нали сестрите твърдяха, че учителят е атеист, син на Луцифер? Недоумявам как са му организирали това погребение.
— Не говори така; ако душата му остане да се скита в ада, духът му ще идва да ни дърпа за краката, докато спим…
Едва се сдържах да не се засмея.
— За бога, Канделария, не бъдете толкова суеверна.
— Ти мен ме остави, всичко съм видяла. Знам какво говоря.
Тя млъкна, съсредоточи се отново върху службата и не ме погледна, докато не прозвуча последното requiescat in pacem48. Тогава спуснаха тялото в гроба и когато гробарите хвърлиха върху ковчега първите лопати пръст, групата започна да се разотива. Вкупом се отправихме към оградата на гробището, но внезапно Канделария се наведе и като се преструваше, че закопчава катарамата на обувката си, изчака сестрите, дебелата майка и съседките да ни отминат. Останали зад тях, ние ги гледахме в гръб как се отдалечават като ято гарвани с воалите си, които стигаха до кръста им — наричаха ги полу мантия.