— Канете, пригответе граничен пропуск за пункта Борш на името на госпожица Сира Кирога. Веднага.
Въздъхнах дълбоко, когато разбрах, че Канете най-после има работа, но не казах нищо, а изчаках комисарят да се върне на мястото си и да ме уведоми лично:
— Ще ви дам паспорта, пропуск и дванайсет часа, за да отидете в Танжер и да се върнете утре сутринта. Говорете с управителя на „Континентал“, да видим какво ще постигнете. Искрено казано, не вярвам да е много. Но нищо не губите, ако опитате. Дръжте ме в течение. И помнете: никакви игрички.
Отвори едно чекмедже, почна да рови в него и извади паспорта ми. Канете влезе, остави лист хартия върху бюрото и ме погледна с желание да придаде някаква значимост на мършавото си тяло. Комисарят подписа документа и без да вдига глава, изстреля едно „вън, Канете“ към мудния си подчинен. След това сгъна документа, пъхна го между страниците на паспорта ми и ми го подаде, без да каже и дума. Отвори вратата и остави ръката си на дръжката, подканяйки ме да изляза. Четирите чифта очи, които срещнах при пристигането си, се бяха превърнали в седем, когато напуснах кабинета. Седмина мъже, които не правеха нищо и очакваха излизането ми като свето пришествие; сякаш за пръв път в живота си виждаха прилично изглеждаща жена сред стените на управлението.
— Какво става днес, да не сме в почивка? — попита дон Клаудио.
Всички машинално се впуснаха да работят, симулирайки трескава дейност: заизваждаха документи от папките, заговориха един с друг по привидно важни въпроси и заудряха по клавишите, като най-вероятно пишеха една и съща буква по дузина пъти.
Излязох и тръгнах по тротоара. Когато минах покрай отворения прозорец, видях, че комисарят влиза отново в кабинета.
— Мамка му, шефе, каква мацка.
— Затваряй си устата, Паломарес, да не те пратя на пост на другия край на света.
22.
Бяха ми казали, че преди началото на войната имало няколко автобуса дневно по седемдесеткилометровия път до Танжер. Сега обаче трафикът бе ограничен, а разписанието непостоянно, поради което никой не можа да ми го каже със сигурност. На следващата сутрин тръгнах със свито сърце към гаража на „Ла Валенсиана“, готова да понеса каквото и да било, за да стигна до дестинацията си с една от техните големи червени коли. Щом предния ден бях могла да издържа час и половина в полицейското управление сред онези глупаци с похотливи погледи, предположих, че ще понеса и чакането сред шофьори и изцапани с грес монтьори. Отново облякох най-хубавия си костюм, сложих си копринен шал на главата и големи слънчеви очила, зад които да скрия нервността си. Малко преди девет часа вече се намирах на няколко метра от гаража на автобусната компания в покрайнините на града. Вървях бързо, вглъбена в мислите си — представях си срещата с управителя на „Континентал“ и аргументите, които смятах да му приведа. Към тревогата заради парите, които дължах, се прибавяше и друго, не по-малко неприятно чувство. Това бе първото ми завръщане в Танжер — град, в който всяко ъгълче щеше да ми напомня за Рамиро. Знаех, че ще бъде мъчително и че спомените от времето, което бял преживяла с него, щяха да оживеят отново. Предчувствах, че денят ще бъде тежък.
По пътя срещнах малко минувачи и още по-малко коли — още беше рано. Затова се учудих, когато един автомобил спря до мен. Средно голям, нов-новеничък черен „Додж“. Колата ми беше напълно непозната, но не и гласът, който дойде от нея.
— Morning, dear49. Каква изненада да те срещна тук. Да те откарам ли някъде?
— Не, благодаря. Вече пристигнах — казах аз, като посочих гаража на „Ла Валенсиана“.
Огледах я крадешком и установих, че е облечена с един от тоалетите, който й бях ушила няколко седмици по-рано. Тя също бе покрила косата си със светъл шал.
— Смяташ да пътуваш с автобус? — попита ме с недоверчива нотка в гласа.
— Да, отивам в Танжер. Но ви благодаря за предложението.
Розалинда Фокс се изсмя звънко, сякаш току-що беше чула забавен виц.
— No way, sweetie. Никакви автобуси, скъпа. Качвай се, и аз отивам в Танжер. И не ми говори повече на „вие“, please. Вече сме приятелки, нали?
Обмислих набързо предложението и реших, че с нищо не противоречи на заповедите на дон Клаудио, така че приех. По този начин щях да си спестя неудобното пътуване с автобус, който щеше да ми навява тъжни спомени, а и компанията на англичанката навярно щеше да ми помогне да забравя собствената си тревога.