— Дай ми паспорта си, please.
Извадих го от чантата заедно с пропуска, който дон Клаудио ми беше дал предния ден. Подадох й двата документа; тя взе първия, а втория дори не погледна. Събра моя с нейния паспорт и един сгънат лист хартия, който навярно беше пропуск с неограничени пълномощия, гарантиращ й достъп до самия край на света, ако реши да го посети. Прибави към документите най-хубавата си усмивка и ги подаде на един от мароканските войници. Той отнесе всичко в една варосана къщичка. Веднага от там излезе испански офицер — застана мирно пред нас, козирува и без да каже дума, ни даде знак да продължим пътя си. Тя подхвана отново монолога си, но не от същото място, на което го бе прекъснала преди няколко минути. През това време аз се опитах да възвърна самообладанието си. Съзнавах, че нямам причини да съм нервна, че формално всичко е наред, но въпреки това, при преминаването през контролния пункт тревожното чувство плъзна по кожата ми като обрив.
— So60, през октомври миналата година се качих на един товарен кораб за Западните Индии61, който спираше в Танжер. И останах там, както бях планирала. Слизането от кораба беше absolutely crazy, пълна лудост, защото пристанището в Танжер е толкова, толкова awful, толкова ужасно. Познаваш го, нали?
Този път казах „да“ с чиста съвест. Нима можех да забравя пристигането си на пристанището с Рамиро преди повече от година? Светлините, корабите, плажът, белите къщи, спускащи се от зелената планина до морето. Сирените и мирисът на сол и смола. Побързах да насоча вниманието си към Розалинда и нейните пътешествия: моментът не беше подходящ да се отдавам на меланхолията.
— Представяш ли си, пътувах с Джони, сина ми, и кокер шпаньола Джокер, плюс колата и шестнайсет сандъка с вещи: дрехи, килими, порцелан, книгите на Киплинг и Ивлин Уо, фотоалбуми, стиковете за голф и моя „Ейч Ем Ви“, you know, портативен грамофон с всичките ми плочи: Пол Уайтман и оркестърът му, Бинг Кросби, Луис Армстронг… И разбира се, носех цял куп препоръчителни писма. Това беше едно от най-важните неща, на които ме научи моят баща, докато бях just a girl, още дете, както и да яздя и да играя бридж, of course62. Никога не пътувай без препоръчителни писма, казваше той, poor daddy63, почина преди няколко години от heart attack… как се казва на испански? — попита тя, като притисна с ръка гръдта си отляво.
— Сърдечен удар?
— That’s it64, сърдечен удар. Така че веднага се сприятелих с неколцина англичани благодарение на моите препоръки: пенсионирани чиновници от колонните, армейски офицери, представители на дипломатическия корпус, you know, обичайните хора. Повечето бяха доста скучни в интерес на истината, макар че благодарение на тях се запознах с други очарователни хора. Наех една прелестна къщичка до холандското посолство, намерих си прислужница и настаних там за няколко месеца.
Покрай пътя започнаха да се появяват тук-там малки бели сгради, които предизвестяваха скорошното ни пристигане в Танжер. Увеличи се също броят на хората, които вървяха край пътя — групичка мюсюлманки, натоварени с вързопи, припкащи деца, чиито голи крака се мятаха изпод късите джелаби, мъже с качулки и тюрбани, животни — магарета с ведра вода, стадо мършави овце, някоя подплашена кокошка. Градът постепенно се появи и Розалинда уверено се насочи към центъра, като вземаше завоите с пълна скорост, продължавайки да описва къщата в Танжер, която толкова харесваше и от която наскоро се беше изнесла. Очите ми вече съзираха познати места и аз се опитвах да пропъдя спомена за мъжа, с когото бях минавала от там във време, което някога смятах за щастливо. Най-после тя паркира на площад „Франция“, като така рязко спря колата, че десетки минувачи насочиха погледите си към нас. Без да им обръща внимание, тя свали шала от главата си и освежи червилото си пред огледалото за обратно виждане.
— Копнея да изпия един morning cocktail65 в бар „Ел Минзах“. Но преди това трябва да свърша една дреболия. Ще дойдеш ли с мен?
— Къде?
— В Лондонската и Южноамериканска банка. Да проверя дали противният ми съпруг ми е изпратил най-после издръжката.