Аз също си свалих шала, като се питах кога тази жена ще престане да опровергава предположенията ми. Оказа се любяща майка, докато я смятах за лекомислено момиче. Молеше ме да й заема дрехи, за да ходи на прием с нацисти преселници, докато си мислех, че разполага с луксозен гардероб, ушит от известни международни дизайнери. Любовникът й бе могъщ, двойно по-стар от нея военен, докато я смятах за влюбена в суетен млад чужденец. Всичко това съвсем не беше достатъчно, за да разбие на пух и прах догадките ми. Сега се оказваше, че в живота й има съпруг — отсъстващ, но жив, — който явно не беше особено щастлив да й плаща издръжката.
— Не мога да дойда с теб, и аз трябва да свърша някои неща — отвърнах й в отговор на поканата. — Но можем да се срещнем по-късно.
— All right66. Тя погледна часовника си. — В един?
Съгласих се. Още нямаше единайсет, щях да имам предостатъчно време за мисията си. Късмет — кой знае, но време поне имах.
23.
Барът на хотел „Ел Минзах“ беше същият, какъвто го помнех отпреди година. Оживени групи европейци, мъже и жени, облечени изискано, бяха заели масите и бара, пиеха уиски, херес и коктейли, сформираха компании, в които разговорът скачаше от един език на друг, все едно че сменяха носни кърпички. В средата на помещението един пианист разведряваше обстановката с приятна музика. Никой сякаш не бързаше, на пръв поглед всичко беше както през лятото на трийсет и шеста, с единственото изключение, че пред бар плота вече не ме чакаше мъж, който разговаряше с бармана на испански — сега ме чакаше една англичанка, която разговаряше с него на английски, с чаша в ръка.
— Сира, dear! — извика ме тя, когато ме забеляза. — Един розов джин? — попита, вдигайки чашата си.
Беше ми все едно дали ще пия джин с ангостура или терпентин, така че приех с престорена усмивка.
— Познаваш ли Дийн? Той е стар приятел. Дийн, това е Сира Кирога, my dressmaker, моята модистка.
Погледнах бармана и познах суховатото жълтеникаво лице и тъмните очи със загадъчен поглед. Спомних си как говореше ту с едни, ту с други по времето, когато с Рамиро посещавахме бара му, как сякаш всички се обръщаха към него, когато се нуждаеха от контакт, от препоръка или някаква информация. Забелязах как ме оглеждаше, как ме разпознаваше в миналото, като едновременно с това преценяваше промените в мен и ме свързваше с вече отсъстващия Рамиро. Заговори преди мен:
— Мисля, че бяхте тук преди известно време, нали?
— Преди време, да — отвърнах лаконично.
— Да, спомням си. Колко неща се случиха оттогава, нали? Сега тук има много повече испанци. Когато идвахте тук, не бяха толкова.
Да, бяха се случили много неща. В Танжер бяха пристигнали хиляди испанци, които бягаха от войната, а ние с Рамиро бяхме поели по различен път. Животът ми се беше променил, страната ми, тялото и чувствата ми се бяха променили. Всичко се беше променило толкова много, че предпочитах да не се замислям за това, ето защо се престорих, че търся нещо в чантата си, и не отговорих. Те продължиха разговора и размяната на клюки, като говореха на английски, ту на испански и се опитваха от време на време да ме приобщят към бъбренето си, което изобщо не ме интересуваше. Имах си достатъчно грижи, опитвах се да сложа в ред делата си. Някои клиенти излизаха, други влизаха — елегантни мъже и жени, които очевидно не бързаха, нито имаха някакви задължения. Розалинда поздрави мнозина от тях с грациозен жест или с две-три любезни думи, сякаш избягваше да удължи всяка среща повече от необходимото. Известно време успяваше да го постигне до идването на две познати, които, щом я видяха, решиха, че обичайното „здравей, скъпа, радвам се да те видя“ не е достатъчно. Бяха два великолепни екземпляра — руси, стройни и грациозни, от онези неясни чужденки, чиито жестове и пози толкова пъти упражнява пред напуканото огледало в стаята на Канделария. Поздравиха Розалинда с леки целувки, окръгляйки устни и почти без да докоснат напудрените й страни. Настаниха се безцеремонно и без покана между нас. Барманът приготви напитките им, извадиха табакери, цигарета от слонова кост и сребърни запалки. Споменаваха имена и постове, приеми, срещи и раздели на едни или други: „помниш ли онази вечер във «Вила Харис», дори не можеш да си представиш какво й се случи на Лусил Досън с последния й годеник; ах, между другото, знаеш ли, че Бърти Стюарт се разори?“. И така една през друга, докато накрая по-младата от двете, с многото бижута, заяви без заобикалки на Розалинда това, което двете вероятно са мислели от момента, в който я бяха видели: