— Преди да загине в онзи трагичен инцидент, Санхурхо настоя да посетя приятеля му Хуан Луис Бейгбедер в Тетуан, след като се установя в Танжер; постоянно говореше за срещата ни в хотел „Адлон“ в Берлин и за това колко много щял да се зарадва да ме види отново. Аз също, to tell you the truth, желаех отново да го срещна. Беше ми се сторил очарователен мъж, толкова интересен, толкова възпитан, толкова обаятелен кавалер. Така че няколко месеца след като се бях установила в Танжер, реших, че е настъпил моментът да отида в столицата на протектората и да го поздравя. По онова време положението се беше променило, разбира се — той вече не се занимаваше с проблемите на местното население, а заемаше най-високия пост във Висшия комисариат. И се отправих натам с моя „Остин-7“. My God! Няма да забравя този ден. Когато пристигнах в Тетуан, първо отидох при английския консул. Монк-Мейсън, познаваш го, нали? Аз го наричам old monkey, стара маймуна. Толкова е скучен, бедният.
Кимнах неопределено, докато вдигах чашата с вино към устата си. Не познавах въпросния Монк-Мейсън, само бях слушала клиентките ми да говорят за него, но не признах това пред Розалинда.
— Когато му казах, че смятам да посетя Бейгбедер, консулът се впечатли много. Както сигурно знаеш, нашето правителство практически не поддържа никакъв контакт с испанските власти от националистическия лагер, защото признава за легитимно единствено републиканското правителство. Затова Монк-Мейсън реши, че посещението ми при Хуан Луис може да се окаже ползотворно за британските интереси. И така, предобед се отправих към Висшия комисариат със собствената си кола в компанията на Джокер, кучето ми. На входа показах писмото, което Санхурхо ми бе дал, преди да умре, и един мъж ме заведе при личния секретар на Хуан Луис, като минахме по коридори, пълни с военни и с плювалници, how very disgusting, каква гадост! Хименес Моуро, секретарят му, веднага ме въведе в кабинета му. Представях си, че ще заваря новия Висш комисар с импозантна униформа, обкичена с медали и ордени, но не, не, тъкмо обратното: също както в онази вечер в Берлин, Хуан Луис носеше обикновен тъмен костюм, с който изглеждаше всичко друго, но не и офицер бунтовник. Зарадва се много, като ме видя. Беше очарователен, поговорихме си и той ме покани на обяд, но аз вече бях приела поканата на Монк-Мейсън, така че се уговорихме за следващия ден.
Масите около нас постепенно се напълниха. Розалинда поздравяваше този или онзи с обикновен жест или лека усмивка, като явно нямаше желание да прекъсва разказа за първите си срещи с Бейгбедер. Аз също разпознах няколко лица, хора, които бях срещала, когато бях с Рамиро, и които предпочетох да пренебрегна. Затова продължихме, съсредоточени една в друга: тя говореше, аз я слушах, двете ядяхме риба, пиехме изстудено вино и не обръщахме внимание на света около нас.
— На следващия ден отидох във Висшия комисариат, като очаквах протоколен обяд в унисон с обстановката — голяма маса, официалности, сервитьори наоколо… Хуан Луис обаче беше наредил да ни приготвят обикновена маса за двама до един отворен прозорец който гледаше към градината. Беше незабравим обяд, по време на който той говореше непрекъснато за Мароко, за своето щастливо Мароко, както той го нарича. За магията му, за тайните му, за възхитителната му култура. След обяда реши да ми покаже околностите на Тетуан, so beautiful. Излязохме със служебната му кола, следвани от колона мотористи и адютанти, so embarrasing!67. Накрая отидохме на плажа и седнахме на брега, докато останалите чакаха на шосето, can you believe it68?