Конрад отмести очи от нея и прокара пръсти през оредялата си коса. Жена му продължаваше да плаче и да кърши ръце. А той нямаше сили да я погледне. След секунда излезе от стаята и бързо влезе в спалнята. Лекарската му чанта беше в гардероба. Той коленичи и я отвори. Зарови из нея и намери кутийка „Ксанакс“1. Изсипа две таблетки в шепата си.
— Това ще помогне — прошепна той тихо.
Хапчетата бяха елипсовидни и оцветени в лилаво, по един милиграм всяко. Той извади още едно и затвори кутийката.
Влезе в банята и наля чаша вода. Върна се с водата и хапчетата при Аги. Тя все още седеше до масата, вперила очи в стената. Мълчеше, но по бузите й се стичаха сълзи. И продължаваше да кърши ръце.
— Вземи ги — каза Конрад, като остави водата и хапчетата пред нея и погледна вратата със срязаната верига. — Ще ти помогнат.
Аги го погледна замаяно.
— Какво?
— Лекарство. Ще ти помогне.
Аги погледна лилавите хапчета, после вдигна очи към него и въпреки сълзите си започна да се смее. След миг смехът й замря. Внезапно, сякаш му удряше шамар, тя блъсна силно чашата и тя изхвърча от масата и падна на килима. Водата се разля и образува тъмно петно. Чашата се търколи шумно по паркета.
— Дяволите да те вземат, Нейтън — извика Аги с глас, който той не беше чувал никога — гърлен и разтреперан. — Проклет да си.
Стомахът му се сви и краката му омекнаха. Конрад се отпусна на стола срещу нея.
— Съжалявам. О, господи, съжалявам, Аги.
Той се протегна и хвана ръката й, но тя я отдръпна, без да го погледне. В гърлото му заседна гигантска буца. Наложи му се отново да се бори със сълзите си.
— Не можех да търпя да те гледам… — започна той. — Не можех…
Не можа да каже нищо повече. След няколко секунди Агата се обърна към него. Сълзите й бяха спрели. Изглеждаше съсипана от умора. Тя хвана ръката на мъжа си. Конрад я стисна здраво.
— Знам — меко каза тя. — Знам.
В първите часове след като говори със Спорт, Конрад се страхуваше, че ще полудее. Двамата с Аги седяха послушно в апартамента. Техният собствен апартамент. Гледаха стените и прозорците като затворници. Не говореха. Не знаеха какво да си кажат. Не искаха престъпниците да ги чуят. Просто седяха на канапето и си държаха ръцете. Конрад мислеше за Спорт и чуваше гласа му.
„Ако допуснеш още една грешка…“
Звукът от гласа на Спорт, веселият му, подигравателен тон…
„… малката сладка Джесика ще пострада…“
Конрад не познаваше гласа, но му се стори, че познава тона му достатъчно добре. Помисли си, че го е чувал и преди. В болничните отделения. В потискащите бели стаи.
„Ако допуснеш грешка…“
След известно време Конрад се надигна и започна да се разхожда нервно из стаята. Трябваше да помисли върху казаното от Спорт.
„Добро утро, доктор Конрад.“
Беше го нарекъл „доктор“. Знаеше кой е. Може да беше бивш пациент. Може би просто искаше внимание. Или пък дрога. Вероятно смяташе, че един лекар може да му помогне да се снабди с дрога. Сигурно искаше нещо. Дрога. Пари. Каквото и да е.
Конрад продължи да се разхожда. Мислеше за седем часа, когато отново щеше да говори със Спорт.
После Агата заплака. Той седна до нея и я прегърна. Притискаха се силно един в друг и се мъчеха да запазят спокойствие и сила. Не ядоха. Не можеха. Чакаха. Струваше им се, че стрелките на часовника не помръдват. Сивата дневна светлина зад прозорците не се променяше.
Безизходицата тормозеше Конрад. Искаше му се да излети от апартамента и да повика полицията. Искаше му се да протегне ръка по телефонната линия, да сграбчи Спорт и да го удуши. След около два часа, прекарани в мисли, за момент си представи как взима нож от кухнята и убива жена си и себе си, за да се отърват от мъчението.
Но това беше най-ужасната част от деня. Постепенно нещата се промениха и времето сякаш се задвижи по-бързо. Двамата с Аги влязоха в спалнята. Седнаха на леглото и пуснаха телевизора. Гледаха новините на всеки половин час. Вълнения в Източна Европа. Пожар на танкер в Персийския залив. Конрад гледаше репортажите и мислеше за Спорт. Припомняше си гласа му, както и собствения си глас. Беше се уплашил и Спорт сигурно бе доловил страха му.