Конрад бавно тръгна към асансьора. Натисна копчето и загледа лампичката. 12… 11… 10… Стоеше пред вратата и оглеждаше коридора. Беше празен. Очите му се спряха на вратата на апартамент 5С. Там живееха съседите му. Скот и Джоан Хауърд. Пенсиониран бижутер и жена му. Вратата привличаше Конрад като магнит. Той си представи как казва на Скот: „Звънни в полицията, моля те“. Дори се наведе към вратата, докато чакаше асансьора.
Но после застина на място.
„Имаш хубава риза. Оранжевото ти отива.“
Зад гърба му се отвори друга врата. Конрад се завъртя. Били Прайс излезе от апартамента си с два кашона. Конрад си спомни как се бяха срещнали в асансьора. Новият му съсед, служителят от Уолстрийт с отегчителния си хумор.
Младият мъж му се усмихна.
— Здрасти, докторе. Как си?
Конрад се усмихна и кимна леко.
— Още една похабена събота — каза Прайс, отвори вратата към помещението за боклук и я задържа с крак. — Можеш ли да повярваш, че все още си разопаковам багажа? — попита той и метна кашоните настрани.
Конрад го наблюдаваше внимателно. „Не — помисли си той. — Не мога да повярвам.“
— Къде е малкото момиченце днес? — попита Прайс.
Конрад се сдържа да не му се озъби.
— Ами… тя е навън с приятели…
— Аха — кимна Прайс. — Е, ще се видим пак — добави той, намигна му и бавно тръгна към апартамента си.
Вратата на асансьора се отвори. Конрад бързо влезе вътре.
— Точно така — промърмори той под носа си.
„През целия път зад теб ще има някой. И няма да знаеш кой може да е. Може да е портиерът ти или пък най-добрият ти приятел. Може да е месарят или хлебарят. Но винаги ще има някой.“
Застанал сам в асансьора, Конрад отново загледа лампичката. 5… 4… 3… Ако някой наблюдаваше отвън, щеше да разбере веднага, ако асансьорът спреше и Конрад излезеше.
Не го направи. Слезе във фоайето.
Излезе от асансьора и тръгна към портиера. Тази вечер беше Ърни. Висок слаб испанец с широка дружелюбна усмивка. Ърни забърза да му отвори стъклената врата. Когато Конрад мина покрай него, Ърни се усмихна и му намигна.
— Чао, докторе.
Конрад му се усмихна в отговор.
Вечерта беше мразовита и влажна. Лека мъгла се спускаше над фасадата на библиотеката на Морган на отсрещната страна на улицата. Фризовете й оживяваха от светлината на прожекторите, насочени към нея. Жълтите листа на тополите проблясваха отстрани.
Под дърветата минаваха хора. Чернокож мъж в кожено яке, хванал ръката на усмихнато момиче. Среброкос мъж в елегантен тъмен костюм. Възрастна жена с боядисана в червено коса разхождаше кокера си. Млад скитник седеше на стъпалата на библиотеката, свел глава към коленете си.
Конрад спря за момент и се вгледа в тях. Усети как по слепоочията му се стича пот.
„Ще я убия, ако спреш. Ще я убия, ако завиеш по погрешна улица. Ако издадеш звук, ако допуснеш грешка… тя ще умре.“
Той тръгна към гаража.
— Как си, докторе? Време да запалим стария ролс, а?
Конрад се вгледа в лицето на Лар, служителя в гаража. Добре познато лице, с голям нос и червени бузи като на Дядо Коледа. Лар работеше тук почти всяка вечер. Винаги поздравяваше Агата любезно, а когато видеше Джеси, се преструваше, че се кани да й открадне носа. Сега, когато Конрад се вгледа в малките му присвити очи, те проблеснаха като черни мъниста.
— Да, няма да е лошо — отговори Конрад.
Лар му отдаде чест и тръгна да докара колата.
Конрад зачака, пъхнал ръце в джобовете на шлифера си.
Погледна нервно през рамо и сърцето му се сви.
На отсрещната страна на улицата, до ниско гинко2, стоеше някакъв човек и го наблюдаваше. Конрад ококори очи и се вторачи във фигурата.
Човекът небрежно се обърна и бавно се отдалечи.
Сребристосинята корсика на Конрад изскочи от гаража със свистене на гуми и закова пред него. Лар излезе отвътре и му задържа вратата отворена.
— Благодаря ти, Лар — дрезгаво каза Конрад, после се настани зад волана.
„Ето какво ще направиш сега, докторе. В момента е седем и пет. Веднага щом затвориш телефона, ще си облечеш палтото и ще излезеш. Ще отидеш в лудница «Импелитери». Пътят дотам ще ти отнеме не повече от двадесет — двадесет и пет минути.“