Уилям Полан
Но остават още много мили…
Сам в бучащия кораб, в лабиринта от многобройни сектори, подобни на пчелни килийки, Робърт Мердок очакваше смъртта. Докато ракетата се движеше неизменно към Земята, пронизваща също като гигантска сребърна игла черното кадифе на космоса, той броеше последните си часове, като знаеше, че няма никаква надежда.
Мердок се връщаше у дома след двадесет години странствувания из космоса.
У дома. На Земята. В Тейър — малко градче в щата Канзас. Чист въздух, сенчеста улица и бяла двуетажна къща в края на квартала. У дома след двадесетте години, преминали всред звездите.
Ракетата разрязваше тишината на космоса, атомните й мотори като огромно сърце пулсираха някъде долу, а Робърт Мердок стоеше неподвижно до кръглия илюминатор, зареял поглед в околния бездънен мрак.
Мердок си припомняше.
Тревожните очи на майка си, когато тя се молеше беззвучно за него, как после го прегърна, преди той да се качи на борда на кораба, и дълго — дълго не го пускаше. Загрубялото лице на баща си — висок мъж и как той стисна до болка ръката му, когато се сбогуваха.
Мъчеше се и не можеше да си ги представи стари и побелели: баща си да ходи с бастун и майка си, смазана от тежестта на преживените години. А самият той?
На четиридесет и една година е и космосът го е изтощил също така, както степите на Канзас бяха изтощили баща му. И той се бори с бурите, докато работеше извън Земята, със зловещите чужди бури, много по-лоши от онези, които му се бе случвало да понася на своята планета. И той се труди из равнините под палещите звезди, много по-ярки от родното Слънце. И той имаше ъгловато, сурово лице с очи, дълбоко хлътнали под рязко изпъкнали вежди.
Робърт Мердок извади от джоба си стереоснимките на родителите си. Добри, усмихнати, очакващи лица… Разгъна внимателно последното писмо на майка си. Тя упорито не искаше да изпраща магнитни ленти: оплакваше се, че не може да познае гласа си на записа и че й е много трудно да изразява гласно мислите си пред металния зев на студения и равнодушен апарат. Служеше си само със старомодна писалка, като изписваше бавно думите с вече архаичния шрифт. Последното й писмо бе получил, преди да отлети за Земята. Тя пишеше:
„Скъпи мой!
Толкова сме развълнувани! Слушахме заедно с баща ти няколко пъти лентата с твоя глас. Съобщаваш, че най-сетне се връщаш у дома, при нас, и двамата благодарим на бога, че си здрав и читав. Ох, как искаме да те видим, сине! Нали знаеш, че напоследък не се чувстваме добре. Сърцето на баща ти е такова, че вече не му позволяват да излиза задълго от къщи. А освен това той много се развълнува, когато получихме известието, че се връщаш. Пък и моето здраве не е блестящо, миналата седмица пак ми се виеше свят. Но няма нищо сериозно (и ти, моля ти се, не се тревожи), защото доктор Том казва, че съм още доста силна и тези пристъпи ще минат. Гледам колкото може повече да почивам, за да бъда съвсем добре, когато пристигнеш. Сърцата ни са изпълнени с мисли по теб. Животът ни отново придоби смисъл. Пристигай по-скоро, Боб, по-скоро!
Робърт Мердок сложи писмото настрана и стисна юмруци. Оставаха му да живее няколко часа, а до Земята имаше няколко дни път! Тейър е безкрайно далеч; жив няма да стигне.
И отново, за кой ли път вече, му се стори, че нечий глас нашепва последните редове на древното стихотворение от Робърт Фрост:
Бе обещал да се върне в къщи и ще удържи на думата си. Въпреки смъртта той ще се върне на Земята.
— И дума не може да става! — казваха му лекарите. — Не ще стигнете до Земята. Ще умрете. Ще умрете в космоса.
После всичко му показаха. Бяха изчислили кога ще умре с точност до секундата; съобщиха му точно кога ще престане да бие сърцето му и кога ще спре дишането му. Болестта, която прихвана в чуждия свят, бе неизлечима. За Робърт Мердок смъртта беше нещо определено.
Въпреки това той заяви на лекарите, че ще отлети за Земята. И те се съгласиха с неговия план.
Сега, когато му оставаше да живее по-малко от тридесет минути, Мердок вървеше по един от дългите коридори на кораба, като отброяваше секундите с токовете си по металния под.
Той е готов да удържи обещанието. Спря пред един стенен шкаф и завъртя малка ръчка. Вратичките се плъзнаха встрани. Мердок вдигна очи към високия мъж, който стоеше вътре в тъмното. Протегна ръка и бързо превключи нещо. Високият мъж заговори:
— Време ли е вече?
— Да — отвърна Робърт Мердок. — Време е.
Високият мъж стъпи леко на пода; лъч светлина разкри дълбоко хлътнали очи, почти скрити от надвиснали вежди. Лицето бе сурово и ъгловато.