— Докога ще продължи това проклето въртене? — питаше се Колин — Минава вече час, а Берт ми се кълнеше, че траело само три минути. И аз мислех така, но сега съм сигурен, че го удължават нарочно — улесняват онзи зад мен да ме спипа заради безплатното возене!
Тази джунгла не беше много по-различна от джунглата в къщи и на улицата, но тук Колин се страхуваше повече заради главоломната скорост. Единствената му мисъл беше как да се измъкне от новата джунгла, да се върне тичешком в онази, която познаваше, в която всичко се движеше по-бавно. Искаше да се върне, макар да чувстваше бавно разяждащата го мъка, която щеше да го прогони някой ден и оттам.
Връщаше се по стария път, почти се разнежваше, когато се озоваваше пред някоя муцуна, ухо или опашка, за които вече се бе държал. Вървеше бавно, намери убежище най-напред при мравояда, после при дракона и крокодила, сетне стана по-бърз и уверен и скочи от коня на зебрата, от лъва на петела. „Грешният няма спокойствие“ — казваше винаги майка му. „Но аз не съм грешен“ — убеждаваше се той. „Нищо, пак няма да имаш спокойствие.“ „Ама аз и не искам никакво спокойствие.“ „Кой знае дали не искаш!“ Вече поуспокоен, Колин тичаше почти със скоростта на въртенето, успяваше да хвърли и по някой поглед назад, за да види дали контрольорът го догонва. Когато се хванеше погрешно за някой седнал, той избягваше ловко удара на разгневения му юмрук, усмихваше се на изумените, ядосани лица, сякаш нищо не бе се случило, ловеше се за чужди палта и животни.
— Никога не става така, както искаш — ругаеше той. — Никога, никога.
„Тралала-ла — тра-ла-тра-тра“ — свиреше музиката. „Дзън-та-дзън-та-та-та“ — извисяваха и снижаваха звън чинелите. „Туп-туп-туп-бум-туп“ — пъхтеше сърцето му и заглушаваше всичко друго, удряше с огромни боксьорски ръкавици по тъпанчетата на ушите му, душеше го, стъпило на гърлото му с раздвоено копито, риташе по стомаха му като по палатка, от която се мъчат да избягат десет яки копачи, изкарали цяла седмица, без да пийнат нещо.
Една ръка се плъзна по рамото му, но с яростно извъртане той се освободи и продължи своя лудешки бяг по въртящия се „Ковчег“.
„Ще ме хване, ще ме хване! Той е мъж и може да тича по-бързо от мене. И си е свикнал.“ — Колин се люшна, възстанови равновесието си и после се втурна, сякаш участваше в състезание. Избяга толкова напред, че вместо да се спасява от протегнатата ръка на контрольора, той изведнъж се озова зад неговия гръб. Не успя да намали скоростта навреме, защото човекът, сигурно по нечий знак от средата на въртележката, внезапно се извърна назад. Колин също се врътна и отново побягна в обратна посока.
В сравнение с предишната скорост въртележката се движеше сега с бързината на охлюв. Трите минути почти изтичаха и Колин, който мислеше, че ще успее да се изплъзне, бе уловен този път по-сигурно. Пипнаха го отзад за шията и за кръста. Той се извърна, доколкото можа, и усети мирис на машинно масло, пот и тютюн — започна да се дърпа и бие, а сетне, подтикнат от внезапно хрумване, зарита жестоко глезена на мъжа, без да премисля каква болка причинява, а усещащ само острата болка, която пронизваше собствените му крака, докато той риташе другия. Контрольорът ругаеше така майсторски, както и бащата на Колин, когато веднъж си нарани палеца, поставяйки полици в кухнята. Но Колин успя да се освободи и реши, че вълнообразното въртене на „Ковчега“ е вече достатъчно бавно, за да може да скочи навън.
„Не е необходимо да чакам до края!“ — помисли си той и скочи.
Приличаше на космонавта Бък Роджърс6, приземил се недостатъчно внимателно след космически полет; трябваха му обаче няколко минути, докато си го помисли. Откъсвайки се от все още въртящата се платформа, неговото тяло се сви на кълбо и излетя стремително като артилерийски снаряд от остроусещаща жива плът, раздели една влюбена двойка и се заби с трясък в дървената бариера. Инстинктивно свитото му на топка тяло се отпусна, когато се удари в гредите, и се блъсна с разперени ръце и крака в шарената дървена резба на перилата. „Туп-туп“ — чу се непосредствено едно след друго. Колин разтвори очи, но все още не можеше да възприеме състоянието на неподвижност, което го заобикаляше. „Тралала-ла-тра-тра-тра“ — стихваше в него музиката, бледнееха и се губеха червено-бяло-сините светлини и пъстробоядисаните животни. Той чувстваше облекчение, че е избягал от човека, който го преследваше, без да мисли каква опасност го грози сега на твърда земя.