— Да, инспекторе?
Той отиде до прозореца с ръце, сключени на гърба, както съм го виждала да прави на няколко пъти. Най-накрая се обърна и каза:
— Може би не съм много проницателен.
Ако очакваше да възразя, имаше да чака, докато кравите се върнеха от паша с лилави пижами.
— Заключенията ти за смъртта на Рупърт Порсън са изключително проницателни. Но колкото и да се опитвам, не мога да проумея някои от нещата, които каза за смъртта на Робин Ингълби. Ботушите… да, може би. Признавам, че това е много вероятно, но далеч не съм сигурен. Доказателството няма да е убедително в съда. Ако изобщо отворят делото наново. Но в случай че пак отидем в съда, ще ни трябва нещо много по-убедително от чифт детски ботуши.
Тонът му беше почти умолителен. Вече бях решила, че някои мои наблюдения ще си останат завинаги само в главата ми: избрани заключения, на които щях да се наслаждавам насаме. Все пак инспекторът разполагаше с много повече ресурси от мен.
Но пък тогава си спомних за красивата му съпруга Антигона. Какво би си помислила тя, ако разбереше, че съм му попречила? Едно беше сигурно: това щеше да изличи всяка надежда, че някой ден може да пия чай в градината на стилно обзаведената им къща.
— Много добре — казах неохотно. — Има още няколко неща. Първо: когато Дитер се върнал тичешком във фермата, след като намерил мъртвия Робин в Гибът Уд, прозорците на къщата били празни. Никой не го очаквал, както би трябвало. Нямаше ли майката на изчезнало дете да се щура насам-натам и да чака и най-незначителната новина? Но Грейс Ингълби не чакала на прозореца. Защо? По една простичка причина: тя вече знаела, че Робин е мъртъв.
Някъде зад гърба ми викарият ахна.
— Разбирам — кимна инспектор Хюит. — Добра теория… доста добра. Но не е достатъчна, за да бъде призната в съда.
— Определено — съгласих се аз. — Но има и още нещо.
Погледнах ги един по един: викария, инспектор Хюит и сержант Грейвс, вперили нетърпеливо очи в мен. Дори приведеният сержант Улмър започна да трие по-бавно сложния обектив.
— Робин Ингълби винаги е ходел рошав — казах им аз. — По-точно чорлав. Вижда се на снимките му. Но когато го намират обесен на старата бесилка, косата му е прилежно сресана, сякаш тъкмо е станал от стола на бръснаря. Мег го е уловила съвършено в рисунката си. Виждате ли?
Всички си поеха шумно въздух и се струпаха над страницата от тетрадката ми.
— Само една майка би направила това — обясних аз. — Грейс не е успяла да устои. Искала е синът й да изглежда прилично, когато го намерят обесен в Гибът Уд.
— Мили Боже! — възкликна инспектор Хюит.
Двайсет и девет
— Мили Боже! — възкликна татко. — Това е сградата на Би Би Си. Показват сградата отвътре.
Той стана от стола си за стотен път и се спусна през салона, за да бърника по копчетата на телевизионния приемник.
— Тихо, Хавиланд — каза леля Фелисити. — Ако имаха нужда от коментара ти, от Би Би Си щяха да ти се обадят.
Леля Фелисити, която тъкмо се бе прибрала у дома си в Хампстед, се върна без време в Бъкшоу веднага щом идеята й хрумнала. Беше взела телевизора под наем специално за случая („на невероятно висока цена“, както побърза да уточни) и поради това сега се радваше на много по-големи диктаторски правомощия.
Вчера рано сутринта работниците вдигнаха антената на покрива на Бъкшоу.
— Трябва да е достатъчно нависоко, че да улови сигнала от новата телевизионна кула в Сътъб Колдфийлд — заяви леля Фелисити с такъв тон, сякаш лично тя е изобретила телевизията. — Нали настоявах всички да отидем в Лондон, за да присъстваме на погребението на Порсън — продължи тя, — но когато лейди Бъруош се изпусна, че семейство Ситуел ще си наемат телевизор… Не, не, да не чувам възражения, Хавиланд. Това е образователно и е за доброто на момичетата.
Няколко мускулести работници с гащеризони свалиха телевизора от ремаркето на камион и го внесоха в салона. Сега приемникът стоеше там, а единственото му сиво око се взираше като примигващ Циклоп в нас, събралите се пред пагубния му поглед.
Дафи и Фели се бяха сгушили на канапето и се правеха на отегчени. Татко беше поканил викария и им каза да не използват непочтителни думи.
Госпожа Малит седеше тържествено на удобен фотьойл, а Догър, който предпочиташе да не сяда в присъствието на татко, стоеше смълчан зад нея.