Благодаря на Лори Зук, Черил Кели, Джуди Полхаус, Камил Марчи, Джини Морторф, Уанда Роулингс, Пам Кауфман, Стейси Карлини, Шери Дрехслер от Уестминстър, Мериленд, за безалкохолните напитки, тортите и желираните бонбони.
Благодаря на Шарън Клайн от „Дабълдей Канада“ за неуморната й работа. Трябва да призная, че съм възхитен от техническия им екип — Хедър Сандерсън, Шармила Мохамед и Марта Ленард, които създадоха страницата с фенклуба на Флавия и я превърнаха в уютно кътче за посетителите.
Въпреки най-силната буря за годината Брайс Зорн и Къртис Уестън от Чаптърс, Британска Колумбия, успяха да се справят с цяла къща гости за излизането в Канада на първата книга от поредицата „Сладкото на дъното на пая“. Благодаря и на Пол Хаселбак, който ме изпрати до дома ми през леда и преспите.
Благодаря на Триш Келс от „Рандъм Хаус Канада“, която организира забележително представяне на книгата във Ванкувър, а освен това ми беше шофьор и се смееше на шегите ми въпреки дъжда.
Деб Маквити от „32 Букс“ в Северен Ванкувър спонсорира първото ми представяне и раздаване на автографи извън родното ми място. Благодаря и на писателките Хана Холбърн и Андреа Гунрадж, които представиха творбите си същата вечер. Ако всички млади писатели са като Хана и Андреа, то няма защо да се тревожим за бъдещето.
И накрая, благодаря на съпругата си Шърли, чиято любов, компания и търпелива подкрепа ми осигуриха лукса да стана писател. Амадеус и Клио също помогнаха много.
Едно
Лежах мъртва в двора на църквата. Изминал беше час, откакто опечалените ми казаха последно сбогом.
В дванайсет часа, точно по времето, когато иначе щяхме да сядаме да обядваме, тръгнахме от Бъкшоу: изнесоха лакирания ми ковчег от палисандрово дърво от салона, свалиха го бавно по каменните стъпала до алеята и го плъзнаха със сърцераздирателна лекота в отворената врата на катафалката, като смачкаха под него букетче диви цветя, оставени внимателно вътре от един от скърбящите селяни.
Последва дългият път по алеята с кестените до портата „Мълфорд“, чиито грифони, изправени на задните си крака, извърнаха глави, докато минавахме, макар и никога да нямаше да разбера дали от тъга, или от безразличие.
Догър, верният помощник на татко, вървеше ритмично край бавната катафалка с наведена глава и ръка, поставена леко върху покрива й, сякаш да защити тленните ми останки от нещо, което само той виждаше. При портата един от немите помощници на гробаря най-накрая успя да го убеди с жестове да се качи в някоя от наетите коли.
И така ме докараха в село Бишъпс Лейси с процесия, която протече мрачно по същите зелени улички и покрай същите живи плетове, край които минавах с велосипеда си приживе.
В неравния двор на селската църква „Свети Танкред“ ме свалиха внимателно от катафалката и ме пренесоха бавно като охлюви по пътеката под липите. Тук ме оставиха за миг върху прясно окосената трева.
Последва службата пред зейналия гроб, а в гласа на викария се долавяше искрена тъга, докато изричаше традиционните думи.
За пръв път чувах заупокойната молитва от тази гледна точка. Миналата година ходихме с татко на погребението на стария господин Дийн, селския зарзаватчия. Всъщност неговият гроб се намираше само на няколко метра от мястото, на което лежах. Гробът вече беше хлътнал и представляваше по-нисък правоъгълник в тревата, който често се пълнеше със застояла дъждовна вода.
Най-голямата ми сестра, Офелия, разправяше, че е хлътнал, защото господин Дийн възкръснал и тялото му вече не било под земята, а Дафни, другата ми сестра, твърдеше, че е пропаднал в по-стар гроб, чийто обитател вече се бил разложил.
Помислих си за супата от кости под себе си: супа, в чиято поредна съставка щях да се превърна и аз.
„Флавия Сабина де Лус,
1939-1950“
Щяха да изсекат на надгробната ми плоча — скромен и стилен мраморен паметник, на който да няма място за излишни сантименталности.
Жалко. Ако бях живяла малко по-дълго, щях да оставя писмени указания да добавят и цитат от Уърдсуърт:
А ако това не им харесаше, вторият вариант беше: