— Чудя се дали Ния е доволна от банята — отбелязах ведро, докато карахме по алеята с кестените към Бъкшоу.
Синтия се взря право напред и стисна силно волана.
— Глупости! — заяви леля Фелисити. — Ще отидем заедно като семейство.
Седяхме в салона, отдалечени един от друг, доколкото позволяваха обстоятелствата.
Татко промърмори нещо за класьори с марки, а виждах, че Дафи вече е задържала дъха си, за да се престори на болна от треска.
— С момичетата трябва да излизате по-често, Хавиланд. Всички сте бледи като медузи. Аз черпя. Ще се обадя на Кларънс да докара колата веднага след като вечеряме.
— Но… — опита се да възрази татко.
— Не приемам възражения, Хавиланд.
Навън, Догър плевеше покрай терасата. Леля Фелисити почука рязко по рамката на прозореца, за да привлече вниманието му.
— Да, госпожице? — отвърна Догър и отиде до френските врати със сламена шапка в ръце.
— Позвъни на Кларънс и му кажи, че искаме да поръчаме такси за седем души в шест и трийсет.
— За шест и трийсет ли, госпожице? — сбърчи чело Догър.
— Разбира се — отвърна леля Фелисити. — Ще трябва да направи два курса. Предполагам, че с госпожа Малит ще овесите носове, ако не ви вземем. Кукленият театър не е само за аристокрацията.
— Благодаря, госпожице — рече Догър.
Опитах се да уловя погледа му, но той си тръгна.
Дванайсет
Кларънс паркира при покритата порта в седем часа без двайсет минути. Слезе от таксито и заобиколи, за да отвори вратата на леля Фелисити, която настоя да седне на предната седалка до него, за да следи, както се изрази тя, „дали кара внимателно“.
Беше се облякла с нещо като оперетно наметало над обемен костюм от червена коприна, който приличаше на отмъкнат от персийски харем. Шапката й представляваше смачкана черна торба с пауново перо, стърчащо отзад като пушека от „Летящият шотландец“; на краката й се мъдреха чифт средновековни пантофки, жълти като горчица, с дълги и извити нагоре остри носове като шприцове за глазура. Пристигнахме пред енорийската зала и татко и Фели слязоха от другата страна на таксито.
— А сега върви да докараш останалите, Кларънс — нареди му леля Фелисити. — И не се туткай.
Шофьорът докосна с показалец козирката на шапката си и след като демонстративно дръпна скоростния лост, потегли.
В залата видяхме, че целият първи ред от столове е запазен за нас. Леля Фелисити не се бе скъпила за билетите. Двамата с татко щяха да седнат по средата на реда, а Фели и Дафи от лявата им страна. Аз щях да заема мястото отдясно на татко с Догър и госпожа Малит (когато пристигнеха) до мен.
Всичко беше готово. Светлините вече бяха приглушени до степен, в която тръпнеш в очакване. Иззад кулисите долиташе по някоя мелодия, а от време на време червените кадифени завеси на куклената сцена помръдваха примамливо.
В залата, изглежда, се бе събрало цялото население на Бишъпс Лейси. Видях, че Мат Уилмът е седнал до стената на един от задните редове. Госпожица Кул се бе настанила на реда зад него и слушаше Синтия Ричардсън, която й шептеше нещо на ухо, а зад тях беше госпожица Маунтджой, племенницата на покойния доктор Туининг, стария учител на татко. Отдясно на госпожица Маунтджой един до друг седяха Дитер Шранц и Сали Строу от фермата Кълвърхаус. Помахах им лекичко и те ми се усмихнаха.
— Haroo, mon vieux, Флавия!12
Беше Максимилиан Уайт, нашият дребничък съсед, който след няколко триумфални световни турнета като пианист, се бе установил в селото ни, за да преподава музика. Фели беше една от ученичките му, но настоя да прекрати уроците при него, когато той започна да й задава прекалено много нахални въпроси за „любовниците й“.
Макс помаха с бялата си ръкавица и аз му помахах в отговор.
Докато оглеждах редиците от лица, очите ми се плъзнаха и се спряха върху тъмнокоса жена със зелен пуловер и жилетка. Не я бях виждала досега и реших, че не е от Бишъпс Лейси. Сигурно бе дошла на гости на роднини.
Мъжът до нея забеляза, че я зяпам и ми се усмихна любезно: инспектор Хюит. Неотдавна му помогнах да изправи един убиец пред правосъдието.
След секунда вече стоях пред него и запристъпвах неловко от крак на крак, след като осъзнах, че сигурно се натрапвам.
— Радвам се да те видя тук — рече инспекторът. Репликата му не беше особено оригинална, но пък замаза неловкия момент.