— Ах, дявол да го вземе, пусто да остане!
А жена ми почна да ме насъсква:
— Хм! Нощна шапчица, а? На ти сега, пияницо! Доволен ли си сега, дангалако?
Не казвах нищо: така си беше.
Спрях все пак лодката близо до нашето място, за да се опитам да използувам остатъка. Пък може би този тип нямаше да улови нищо и щеше да си отиде.
Той беше дребен, слабичък мъж с бели ленени дрехи и голяма сламена шапка. И жена му беше с него, една дебелана, която шиеше на гергеф зад него.
Когато видя, че ние се настаняваме близо до тях, тя измърмори:
— Нима няма друго място по реката?
А моята, която кипеше от яд, веднага отвърна:
— Хората, които са що-годе възпитани, се осведомяват за обичаите в една местност, преди да заемат запазените места.
Понеже не исках разправии, аз й казах:
— Мълчи, Мели. Остави ги, остави ги, ще видим по-късно.
И така, ние оставихме „Далила“ под върбите, слязохме и почнахме да ловим риба един до друг, Мели и аз, точно до другите двама.
Сега, господин председателю, трябва да навляза в подробности.
Не бяха минали и пет минути от пристигането ни и ето че въдицата на съседа ми подрипна два-три пъти и хоп, той извади един клен, голям колкото бедрото ми, малко по-малък може би, но, кажи-речи, толкова голям. А мене чак сърцето ми се разтуптя и пот изби по слепите ми очи. Отгоре на всичко и Мели каза:
— Хм! Видя ли, пияницо?
В този момент господин Брю, бакалинът на Поаси, любител на кротушки, мина и той с лодката си и викна:
— Мястото ли са ви взели, господин Рьонар?
Отвърнах му:
— Да, господин Брю, има на този свят неделикатни хора, които не държат сметка за обичаите.
Дребният мъж в ленените дрехи се правеше, че нищо не чува, а и жена му също, тази дебелана, същинска крава!…
Председателят го прекъсна за втори път:
— Внимавайте! Оскърбявате тук присъствуващата вдовица госпожа Фламеш.
Рьонар се извини:
— Извинете! Извинете! Поразгорещих се малко.
Та значи и четвърт час не се беше изминал още, а дребният мъж в ленените дрехи улови още един клен, почти веднага след това — втори, а пет минути по-късно — трети.
Просто ми се доплака. А освен това чувствувах, че госпожа Рьонар кипи. Тя постепенно ме подстрекаваше:
— Ах! Какво нещастие! Не виждаш ли, че той ти отмъква рибата? Не виждаш ли? Ти няма да уловиш нищо, и жаба дори няма да уловиш, нищо, абсолютно нищо! Ръката ме сърби само като си помисля.
А пък аз си казвах: „Ще почакаме до обед. Този бракониер ще отиде да обядва и аз ще си заема отново моето място.“ Защото трябва да имате предвид, господин председателю, че аз обядвам всяка неделя на самото място. Носим си провизии с „Далила“.
Ах! Нищо подобно! Дванадесет часа удари. Той носеше едно пиле, завито във вестник, мошеникът, и докато ядеше, улови още една риба, пак клен!
Мели и аз хапнахме набързо, ей така, надве-натри, почти нищо, без никаква охота.
Докато ми се смели храната, взех вестника си. Всяка неделя чета на сянка край реката „Жил Бла“. Нали знаете, това е денят на Коломбииа, тая, дето пише статии в „Жил Бла“ Станало ми е навик да дразня госпожа Рьонар, като твърдя, че познавам тази Коломбина. Всъщност това не е вярно, аз не я познавам и никога не съм я виждал, но няма значение, тя пише добре. И освен това много е оперена за жена. На мене тя ми допада, малко са жените като нея.
Та аз почнах значи да закачам моята съпруга, но тя изведнаж се разсърди, и то не на шега. Млъкнах.
В този момент на другия бряг на реката пристигнаха тук присъствуващите двама свидетели господин Ладюро и господни Люрдан. Познаваме се само така, отдалеч.
Дребният отново метна въдицата си. Улавяше толкова много риба, че мен свитки ми излизаха. А жена му току изтърси:
— Мястото е отлично, Дезире, все тук ще идваме!
Тръпки ме полазиха по гърба. Госпожа Рьонар не преставаше:
— Ти не си мъж! Не си мъж! В жилите ти тече кокоша кръв.
Аз пък внезапно казах:
— Знаеш ли какво, предпочитам да си отида, току-виж, извършил съм някоя глупост.
А тя ми шепне, сякаш ми пъха нажежено желязо под носа:
— Никакъв мъж не си ти! Ето че сега бягаш, отстъпваш мястото. Прав ти път, Базен14!
Този път се почувствувах засегнат. Но все пак не помръднах.
А другият, о! Той извади една платика, ама каква! Никога не бях виждал такава! Никога!
И ето че жена ми пак се разбъбри високо, все едно, че мислеше на глас. От това можете да видите колко е зла. Тя казваше: