— Как, нима в цялото село не е останала нито една храбра жена със своя съпруг, на които бихме могли да доставим това удоволствие, защото наистина това би било удоволствие за тях, и то голямо — при сегашните обстоятелства?
Изведнаж свещеникът избухна в силен смях. Той цял се тресеше и викаше:
— Ха-ха-ха! Имам на разположение тъкмо това, което ви трябва. Исусе Христе! Сетих се тъкмо за това, което ви трябва! Ха-ха-ха! Хубавичко ще се посмеем. А и те ще бъдат много, много доволни, може ли? Ха-ха!… Къде сте се настанили?
Описах къщата, за да му обясня. Той разбра.
— Отлично. Господин Бертен-Лавай е собственикът. След половин час пристигам с четири дами! Ха-ха-ха! Четири дами!…
Той излезе заедно с мене, като не преставаше да се смее, и се сбогува, повтаряйки:
— Добре. След половин час в къщата на Бертен-Лавай.
Прибрах се бързо, много озадачен и заинтригуван.
— Колко прибора? — попита Марша, щом ме зърна.
— Единадесет. Ние шестимата плюс свещеника и четири дами.
Той се смая. Аз тържествувах.
Марша повтори:
— Четири дами? Казваш: четири дами?
— Казвам: четири дами.
— Истински жени?
— Истински.
— Дявол! Поздравявам те!
— Приемам поздравления и ги заслужавам.
Той стана от креслото, отвори вратата и аз видях хубава бяла покривка, просната върху дълга маса, на която трима хусари със сини престилки нареждаха чаши и чинии.
— Ще има жени! — извика Марша.
Тримата мъже почнаха да танцуват и да ръкопляскат с все сила.
Всичко беше готово. Ние зачакахме. Чакахме почти цял час. Из цялата къща се носеше дивен аромат на печени птици.
Един удар по капака на прозореца ни накара да скочим всички едновременно. Дебелият Пондьорел изтича да отвори и само след една минута в рамката на вратата се появи дребничка монахиня. Беше слаба, сбръчкана, плаха и един след друг поздравяваше смаяните хусари, които я наблюдаваха, докато тя влизаше в стаята. Зад нея потропваха тояжки по мозайката на вестибюла и щом тя влезе в салона, зърнах три старчески глави в бели шапчици, които се появиха една след друга, като се клатеха в различни посоки. Едната залиташе надясно, а другата — наляво. И ние видяхме три жени, хроми, куци, осакатели от болести и обезобразени от старост, три за нищо негодни сакати жени, единствените три питомки от старопиталището, управлявано от сестра Сен-Бьо-ноа, които още можеха да ходят.
Сестрата се обърна към недъгавите жени, изпълнена със загриженост за тях, и като видя нашивките ми на вахмистър, ми каза:
— Благодаря ви, господин офицер, че сте се сетили за тези клети жени. Те имат много малко радост в живота и за тях това е голямо щастие и голяма чест.
Останал в сянката на коридора, свещеникът се смееше от все сърце. И аз на свой ред се разсмях, особено като погледнах изражението на Марша. После посочих столовете на монахинята и й казах:
— Седнете, сестро. Ние сме горди и щастливи, че приехте скромната ни покана.
Тя взе три стола, които бяха до стената, нареди ги пред огъня, заведе трите старици, настани ги на тях, взе шаловете и патериците им и ги остави в един ъгъл.
После посочи първата жена, мършава, но със силно издут корем, страдаща навярно от воднянка, и каза:
— Тази е баба Помел. Мъжът й се е убил, като е паднал от покрив, а синът й е умрял в Африка. Тя е шестдесетгодишна.
После посочи втората, едра старица, чиято глава постоянно се тресеше, и каза:
— Тази пък е баба Жан-Жан, шестдесет и седем годишна. Тя вече почти не вижда, понеже лицето й е било обгорено по време на пожар и десният й крак е наполовина изгорял.
Най-сетне посочи третата, нещо като джудже, с изпъкнали очи, кръгли и тъпи, които се въртяха на всички страни.
— А пък тази е малоумната Ла Пютоа. Тя е само на четиридесет и четири години.
Поздравих трите жени, като че ли ме бяха представили на кралски височества, и се обърнах към свещеника:
— Вие сте чудесен човек, отче, и ние всички тук ви дължим признателност.
Всъщност всички се смееха освен Марша, който бе извън себе си от яд.
— Сестра Сен-Бьоноа, заповядайте на масата! — извика внезапно Шарл Масулини.
Помолих я да мине напред заедно със свещеника, после повдигнах баба Помел, хванах я подръка и я завлякох в съседната стая с доста мъка, защото издутият й корем тежеше едва ли не повече и от желязо.
Дебелият Пондьорел отнесе баба Жан-Жан, която хленчеше и искаше патерицата си, а дребничкият Жозеф Ербон поведе ненормалната Ла Пютоа към изпълнената с мирис на месо трапезария.
Щом седнахме на масата, сестрата плесна три пъти с ръце и с точност на войници, които представят оръжието си, жените бързо се прекръстиха широко. После свещеникът произнесе бавно на латински думите на молитвата „Benedicite“16.