— Значи трябва отново да се изпекат четири дузини сладки! Ех, ако само се беше решил тази нощ!
А мъжът, по-примирен, отвърна:
— Нищо, нали няма да е всеки ден я!
Ги дьо Мопасан
Вендета
Вдовицата на Паоло Саверини живееше заедно със синя си в малка бедна къщурка на крепостния насип на Бонифацио. Градът, разположен върху едно издадено разклонение на планината, на места дори надвиснал над самото море, гледа през осеяния с подводни скали пролив към по-ниския бряг на. Сардиния. В самото подножие на града, от другата му страна, обгръщайки го почти изцяло, едно врязване на морето в скалистия бряг, приличащо на гигантски коридор, служи за пристанище; и по този воден коридор, след дълго криволичене, между двете му отвесни стени, малките италиански и сардински рибарски кораби, а всеки петнадесет дни и старият пухтящ рейсов параход от Аячио хвърлят котва почти до самите къщи.
Струпаните нагъсто къщи се открояват върху бялата планина като още по-бяло петно. Кацнали върху тези скали, извисяващи над страшната теснина, където сякаш никой кораб не би дръзнал да навлезе, те приличат на гнезда на диви птици. Вятърът безспирно измъчва морето, измъчва голия, разяден от него и едва покрит с храсти бряг; той нахълтва в протока, опустошавайки бреговете му. Ивиците белезникава пяна, закачени о тъмните издатини на безбройните подводни скали, които прорязват навред вълните, приличат на парчета от разкъсани платна, плуващи и мятащи се върху водната повърхност.
Къщата на вдовицата Саверини, прилепнала до самия край на отвесния бряг, гледаше с трите си прозорци към този див и безрадостен простор.
Вдовицата живееше тук сама със сина си Антоан и кучката Семиянта, едро и мършаво животно, с дълга и твърда козина, от породата на овчарските кучета. Младежът ходеше с нея на лов.
Една вечер след някаква свада Антоан Саверини бе убит подло с удар с нож от Никола Раволати, който още същата нощ избяга в Сардиния.
Когато на старицата-майка донесоха тялото на сина й, прибрано от случайни минувачи, тя не заплака, но остана дълго време загледана в него; след това, като простря набръчканата си ръка над трупа, тя му обеща вендета. Старата жена пожела да остане сама и се затвори в къщата с трупа и кучката, която виеше. Животното виеше безспирно, изправило се до краката на мъртвеца, с протегната към своя господар муцуна и подвита между краката си опашка. И то, и майката не помръдваха; старицата, надвесена сега над тялото, гледаше с втренчен поглед и ронеше безмълвно едри сълзи.
Младежът, облечен в груба сукнена куртка, пробита и разкъсана на гърдите, лежеше по гръб и сякаш спеше; но той беше изцапан навсякъде с кръв: по ризата, раздрана, за да му дадат първа помощ; по жилетката, по панталоните, по лицето, по ръцете. Парчета съсирена кръв се бяха полепили по брадата и косите му.
Старицата започна да му говори. При звука на нейния глас кучката млъкна.
— Нищо, нищо, ти ще бъдеш отмъстен, малки мой, момчето ми, бедно мое дете. Спи, спи, ти ще бъдеш отмъстен, чуваш ли? Твоята майка ти го обещава. А майката удържа винаги думата си, знаеш добре това.
Тя се наведе бавно към него и прилепи студените см устни върху мъртвите му устни.
Тогава Семиянта отново зави. Тя надаваше проточен еднообразен стон, сърцераздирателен и ужасяващ.
Двете, жената и кучката, стояха така чак до сутринта.
Погребаха Антоан Саверини на следния ден и скоро никой не говореше вече за него в Бонифацио.
Той нямаше нито братя, нито близки братовчеди. Нямаше нито един мъж, за да извърши вендетата. Единствено старицата, майка му, мислеше за нея.
Тя гледаше от сутрин до вечер оттатък пролива, на отвъдния бряг, една бяла точка. Това беше малко сардинско селце, Лонгосардо, където търсят убежище корсиканските бандити, когато преследвачите са по петите им. Селцето е почти изцяло населено с тях; те чакат тук, точно срещу брега на родината си, удобния момент, когато ще могат отново да се прехвърлят отвъд, да се завърнат в макито17. Старата жена знаеше, че Никола Раволати беше намерил убежище в това село.
Тя седеше по цял ден съвсем сама на прозореца си, гледаше нататък и мислеше за отмъщение. Как щеше да се справи сама, немощна, пред прага на смъртта! Но тя беше обещала, беше се заклела над трупа. Не можеше да забрави, не можеше да чака. Какво щеше да направи? Не спеше вече по цели нощи, не намираше вече ни мир, ни покой и упорито мислеше как да отмъсти. Кучката дремеше в краката й и понякога вдигаше глава и виеше към далечината. Откакто господарят й не беше тук, тя често виеше така, сякаш го зовеше, сякаш безутешната й животинска душа беше запазила за него незаличим спомен.