Тъй като нощите бяха топли, сега оставяха Коко да нощува на открито там, до самия край на дола, зад гората. Единствен Зидор отиваше да го наглежда.
Момчето се забавляваше още и като замерваше коня с камъни. То сядаше на десетина крачки от него върху някоя купчинка земя, обрасла с трева, и прекарваше тъй около половин час, като запращаше от време на време някой остър камък по крантата, която, вързана за кола, стоеше и гледаше непрекъснато своя неприятел, без да посмее да пасе, докато той не си тръгнеше.
Но в главата на ратайчето се въртеше постоянно мисълта: „Защо да се храни този кон, който не върши вече нищо?“ Струваше му се, че тази жалка кранта крадеше от храната на другите, крадеше имота на хората, божиите блага, крадеше дори самия него, Зидор, който работеше.
Тогава всеки ден малко по малко, като преместваше кола с въжето, хлапакът започна да намалява площта на ивицата, която конят опасваше.
Животното гладуваше, слабееше, чезнеше. Твърде слабо, за да скъса въжето си, то протягаше муцуната си към високата зелена и лъскава трева, която беше толкова наблизо и чийто лъх чувствуваше, без обаче да може да я достигне.
Но ето че една сутрин на Зидор му хрумна една мисъл — да не премества повече кола на Коко. Дотегнало му беше да отива толкова далеч заради този скелет.
Но все пак този ден хлапакът дойде, за да се наслаждава на отмъщението си. Разтревоженото животно го гледаше. Този път той не го би. Разхождаше се около него с ръце в джобовете. Престори се дори, че го отвежда на друго място, но заби кола точно в същата дупка и си тръгна, възхитен от хрумването си.
Като видя, че момчето си отива, конят зацвили призивно, но то започна да тича и го остави сам, съвсем сам в дола, добре вързан за кола, около който нямаше нито стръкче трева, което животното би могло да достигне с уста.
Изгладнелият кон се опита да достигне сочната зеленина, която докосваше с края на ноздрите си. Застана на колене, изпъна шия и протегна големите си изцапани с пяна бърни. Напразно. През целия ден старият кон се изтощаваше от напразни и страшни усилия. Гладът го разкъсваше и ставаше още по-непоносим от гледката на зелената трева, разпростряла се чак до хоризонта.
Ратайчето не се върна повече през този ден. То скита из гората, търсейки птичи гнезда.
На следния ден дойде отново. Изнемощелият Коко се беше излегнал. Когато забеляза момчето, той се изправи, очаквайки най-сетне да го отведат на друго място.
Но селянчето дори не се докосна до дървения чук, захвърлен сред тревата. То се приближи, изгледа животното, удари го по носа с буца пръст, която се пръсна върху белите косми, и си тръгна отново, като си подсвиркваше.
Конят остана прав, докато можеше да вижда момчето; после, чувствувайки, че опитите му да достигне тревата ще бъдат напразни, той полегна отново на едната си страна и затвори очи.
Зидор не дойде на другия ден.
Обаче когато на следната утрин се приближи към все тъй проснатия Коко, откри, че конят е умрял.
Той постоя пред него, като го гледаше, доволен от делото си и същевременно изненадан, че всичко беше вече свършило. Побутна го с върха на обувката си, повдигна единия му крак, после го пусна да падне, седна върху трупа и остана така, с приковани върху тревата очи, без да мисли за нищо.
Завърна се в чифлика, но не каза нищо за случката, защото искаше да поскита още през онези часове, когато обикновено отиваше да премести кола.
На следния ден отиде да види коня. Цяло ято врани отлетя при приближаването му. Безброй мухи гъмжаха по трупа и бръмчаха наоколо.
Когато се прибра, момчето съобщи новината. Животното беше толкова старо, че никой не се изненада. Стопанинът каза на двама ратаи:
— Вземете лопати и изкопайте един трап там, където лежи, на самото място.
И ратаите заровиха коня точно на това място, където беше умрял от глад.
И подхранената от това бедно тяло трева израсна гъста, яркозелена и буйна.
Ги дьо Мопасан
Просякът
Той беше познал и по-добри дни въпреки своето нещастие и недъга си.
Когато беше петнадесетгодишен, една кола премаза краката му по главния път за Варвий. И оттогава просеше, като се влачеше по пътищата и из дворищата на чифлиците, клатушкайки се на патериците си, които издигаха раменете му до ушите. Главата му изглеждаше хлътнала между две планини.
Беше подхвърлено дете, намерено от свещеника на Бийет в един ров в навечерието на задушница и затова го кръстиха Никола Тусен18; отгледано по милост, останало без всякакво образование, осакатяло, след като изпи няколко чашки ракия, предложени му от селския хлебар ей тъй, за да се пошегува, то стана оттогава скитник и не знаеше нищо друго, освен да протяга ръка.