— Гледай, Жан, гледай сега!
И се хвърлил върху чудовището. Чувствувал в себе си сили да събори планина, да троши камъни с ръцете си. Вълкът се опитал да го захапе, да изтърбуши корема му; ала той го сграбчил за врата, дори без да си послужи с ножа, и започнал да го души полека, слушайки как замира дъхът и как спира туптенето на сърцето му. И се смеел, наслаждавал, се безумно, стискайки все повече и повече страшната си прегръдка и викал, обезумял от радост:
— Погледни, Жан, погледни!
Всяка съпротива престанала; тялото на вълка се отпуснало. Той бил мъртъв.
Тогава Франсоа го сграбил на ръце, вдигнал го и го хвърлил в краката на брат си, повтаряйки с разнежен глас:
— Гледай, гледай, гледай, мили ми Жан, ето го!
След това прехвърлил на седлото и двата трупа един до друг и продължил пътя си.
Върнал се в замъка, като се смеел и плачел, също като Гаргантюа при раждането на Пантагрюел, надавал победни викове и треперел от радост, разправяйки за смъртта на вълка, и пъшкал и си скубел косата, разказвайки за смъртта на брат си.
И често, по-късно, когато говорел за тоя ден, той казвал със сълзи на очи:
— Ако горкият Жан поне ме бе видял как удушвах вълка, сигурен съм, че щеше да умре доволен!
Вдовицата на моя прадядо внушила на своя сирак ужас към лова, който от баща на син се предаде и на мене.
Маркиз д’Арвил млъкна. Някой попита:
— Тази история е легенда, нали?
А разказвачът отговори:
— Кълна ви се, че е истинска от край до край.
Тогава една жена заяви с приятно гласче:
— Все едно, хубаво е човек да има такива страсти.
Ги дьо Мопасан
Легенда за Мон Сен-Мишел2
Отначало видях от Канкал тоя приказен замък, изникнал всред морето. Видях го смътно — като сива сянка, възправена на облачното небе.
После го видях от Авранш при залез. Безбрежните пясъци бяха червени, кръгозорът — червен, целият неизмерим залив беше червен, само стръмният манастир, изникнал ей там, далеко от сушата, като фантастичен замък, дивен като приказен дворец, невероятно странен и хубав, беше почти черен сред пурпура на умиращия ден.
На другия ден още в зори се запътих към него през пясъците, вперил поглед към чудовищното съкровище, високо като планина, издялано като камея и ефирно като муселин. Колкото повече се приближавах, толкова по-възхитен се чувствувах, защото може би в света няма нищо по-дивно и по-съвършено.
И учуден, сякаш бях открил жилището на някой бог, аз бродех посред тия зали, крепени от леки или тежки колони, по тия тремове с прозрачни стени, дигнал обаяни очи към тия камбанки, които изглеждаха като ракети, хвръкнали към небето, и към цялата тая небивала грамада от кулички, корнизи, капчуци и чаровни орнаменти, сякаш изкуствени огньове от камък, дантели от гранит, шедьовър на гигантска и тънка архитектура.
Бях се спрял захласнат, когато един долнонормандски селянин се приближи до мене и ми разправи за голямата свада между свети Михаил и дявола.
Един гениален скептик е казал: „Господ е създал човека по свой образ, ала човекът му го върнал.“
В тия думи има вечна истина и би било твърде любопитно да се възсъздаде във всеки континент историята на местните божества, както и историята на светите закрилници във всяка област. Негърът има свещени идоли, които ядат хора; многоженецът мохамеданин населява своя рай с жени; гърците, като практични хора, обоготвориха всички страсти.
Всяко село във Франция е поставено под закрилата на един светия, видоизменен по образа на жителите му.
Долна Нормандия се намира под покровителството на свети Михаил, лъчезарния и победоносен ангел, въоръжен с меч, небесния герой, тържествуващия покорител на дявола.
Ето как долнонормандецът, хитър, мазен, лукав и свадлив, разбира и разправя борбата между великия светия и дявола.
За да се запази от злините на своя съсед Злия дух, свети Михаил си построил сам всред океана това жилище, достойно за архангел; а и само един светия е могъл да си направи такава резиденция.
Но понеже се страхувал пак от съседството на лукавия, той обиколил владението си с подводни пясъци, по-вероломни от морето.
Дяволът живеел в скромна колиба на брега, но притежавал залените със солена вода ливади, хубавите тлъсти земи, дето се раждат изобилни реколти, богатите долини и плодородните хълмове в целия край; светията владеел само пясъците. Така че дяволът бил богат, а свети Михаил бил беден като просяк.
2
Mont Saint Michel — Планина Свети Михаил, скалисто островче в Ламанш, близо до Авранш, свързано с брега чрез насип. Там има красив, бенедиктински манастир, в който през 1469 г. Людовик XI учредил ордена „Свети Михаил“ — Б.пр.