В село започнали да срещат и кучета, непознати на десет мили в околността; те идвали неизвестно отде, живеели незнайно как и отпосле се изгубвали.
Все пак Франсоа обожавал Кокот. Той я нарекъл Кокот3 без злоба, макар че тя заслужавала името си и повтарял непрестанно:
— Това куче е цял човек. Липсва му само говор.
Той поръчал да й направят великолепен гердан от червена кожа, на която върху медна плочка били написани думите: „Госпожица Кокот на коларя Франсоа“.
Тя станала грамадна. Колкото мършава била по-рано, толкова напълняла сега, с подпухнал корем, под който постоянно се люлеели дългите й висящи цици. Затлъстяла изведнъж, тя започнала да върви с мъка, разкрачена като твърде дебел човек, с разтворена муцуна, за да поема въздух, и се задъхвала веднага, щом се опитвала да затича.
От друга страна тя проявила феноменална плодовитост, постоянно забременявала веднага след като се освободяла и раждала по четири пъти в годината цяла върволица кученца, принадлежащи към всички разновидности на кучешката порода. След като й избирал по едно паленце, което оставял „за да й вземе млякото“, Франсоа събирал останалите в коларската си престилка и безмилостно ги хвърлял в реката.
Ала скоро към оплакванията на градинаря се присъединили и тия на готвачката. Тя започнала да намира кучета дори под печката, в бюфета, в сандъка с въглищата и те отмъквали всичко, що срещнели.
Господарят, излязъл от търпение, заповядал на Франсоа да прогони Кокот. Отчаяният колар се опитал да я даде някому. Ала никой не я искал. Тогава той решил да я прокуди и я поверил на един колар, който да я изостави на полето отвъд Париж, край Жуанвил-льо-Пон.
Още същата вечер Кокот се върнала.
Трябвало да се вземат решителни мерки. Срещу пет франка я дали на един началник на влак, който пътувал до Хавър. Той трябвало да я пусне там, щом пристигне.
След три дена тя се върнала пак в конюшнята, изтрепана, измъчена, изподрана, без сили.
Господарят се смилил и не настоял повече.
Ала скоро кучетата започнали да обикалят пак, по-многочислени и по-настървени отвсякога. Една вечер, когато в чифлика давали голяма вечеря, един дог отвлякъл приготвената с гъби кокошка под носа на самата готвачка, която не посмяла да я отърве.
Тоя път господарят се разсърдил съвсем сериозно, повикал Франсоа и му казал гневно:
— Ако до утре сутринта не хвърлите в реката това куче, ще ви изгоня, чувате ли?
Коларят бил като вцепенен; той се качил в стаята, за да стегне бохчата си, защото предпочитал да напусне службата си. След това разсъдил, че не би могъл да постъпи никъде, докато влачи подире си тая неудобна кучка; помислил си, че сега е в добра къща, добре платен и хранен; казал си, че едно куче наистина не струва толкова; спомнил си за собствените си интереси и най-после твърдо решил да се отърве на разсъмване от Кокот.
Все пак той спал зле. Станал още в зори, намерил здраво въже и отишъл да вземе кучката. Тя бавно станала, разтърсила се, изтегнала крайниците си и се впуснала радостно към господаря си.
Тогава куражът го напуснал и той започнал да я прегръща нежно, галил дългите уши, целувал я по муцуната, обсипвал я с всички мили имена, каквито знаел.
Ала един часовник наблизо ударил шест. Нямало повече място за колебание. Той отворил вратата и казал:
— Хайде.
Кучката замърдала опашка, защото разбрала, че ще излязат.
Стигнали брега, той избрал място, дето реката изглеждала дълбока. Тогава свързал единия край на въжето за кожения гердан на кучката, взел един голям камък и го свързал на другия край. След това взел в прегръдките си Кокот и я зацелувал лудо, като човек, с когото ей сега ще се раздели. Държал я притисната до гърдите си, люлеел я, наричал я „моя хубава Кокот, моя малка Кокот“, а тя се оставяла да я милват и ръмжала от наслада.
Десет пъти се наканвал да я хвърли и винаги сърцето му не давало.
Но неочаквано се решил и с всичка сила я запокитил колкото се може по-далече. Отначало тя се опитала да плува, както правела, когато я къпели, ала главата й, повлечена от камъка, постепенно потъвала; тя хвърляла към господаря си безумни, човешки погледи и се бъхтела като човек, който се дави. След това цялата предна част на тялото й потънала, а задните крака се движели безумно над водата; най-после и те се скрили.
Тогава цели пет минути на повърхността на водата изскачали и се пукали въздушни мехурчета, сякаш реката почнала да клокочи; с опулени очи, обезумял, на Франсоа се струвало, че вижда как Кокот затъва в тинята и в селяшката си простота той си казвал:
— Какво ли мисли в тоя час за мене това животно?