Офицерът продължи:
— Давам ви една минута, нито секунда повече.
После стана изведнаж, приближи се до двамата французи, хвана Морисо подръка, дръпна го настрана и му пошепна:
— Бързо, паролата? Вашият приятел няма да узнае нищо. Ще се престоря, че съм се смилил.
Морисо нищо не отговори.
Прусакът дръпна тогава господин Соваж и му направи същото предложение.
Господин Соваж не отговори.
Пак се намериха един до друг.
И прусакът изкомандува. Войниците вдигнаха пушки.
Тогава погледът на Морисо падна случайно на пълната мрежа с кротушки, останала в тревата, на няколко крачки от него.
Слънчев лъч блестеше в купчинката риби, които още шаваха. И го обзе някаква слабост. Въпреки усилията очите му се наляха със сълзи.
Той измънка:
— Сбогом, господин Соваж.
Господин Соваж отвърна:
— Сбогом, господин Морисо.
И си стиснаха ръце, разтърсени от главата до петите от непреодолими тръпки.
Офицерът ревна:
— Огън!
Дванадесетте пушки гръмнаха в залп.
Господин Соваж рухна като сноп по очи. Морисо, който беше по-едър, се олюля, извъртя се и се строполи напреки върху другаря си, с лице, извърнато към небето, а през пробитата на гърдите му куртка бликна кръв.
Немецът даде нови заповеди.
Войниците му се пръснаха, след това се върнаха с въжета и камъни, които вързаха за краката на двамата мъртъвци. После ги занесоха на брега.
Мон-Валериен продължаваше да трещи, сега забулен с облак дим.
Двама войници хванаха Морисо за главата и за краката. Други двама вдигнаха господин Соваж по същия начин. Труповете, люшнати силно за миг, бяха захвърлени надалеч, описаха дъга, после потънаха изправени в реката, тъй като камъните повлякоха първо краката.
Водата бликна, закипя, заклокочи, после се успокои, а съвсем леки вълни плискаха до брега.
Отгоре плуваше малко кръв.
Офицерът, все така спокоен, каза тихичко:
— Сега е ред на рибите.
И тръгна към кръчмичката.
Но забеляза изведнаж в тревата мрежата с кротушки. Вдигна я, погледна я, усмихна се и извика:
— Вилхелм!
Изтича войник с бяла престилка. И прусакът му подхвърли рибата на двамата разстреляни и заповяда:
— Опържи ми веднага тия животинки, докато са още живи. Ще станат много вкусни.
И пак запуши с лулата си.
Ги дьо Мопасан
Продажба
Подсъдимите Брюман (Сезер-Изидор) и Корню (Проспер-Наполеон) се явиха пред съда на Долна Сена, обвинени в опит за убийство чрез удавяне на тъжителката Брюман, законна съпруга на първия подсъдим.
Двамата обвиняеми седят един до друг на подсъдимата скамейка. И двамата са селяни. Първият е нисък, дебел, с къси ръце, с къси крака, червендалест и пъпчив, с кръгла глава, забита направо върху туловище, също така кръгло и също така късо, без помен от шия. Той развъжда свине и живее в Кашвил-ла-Гупил, в кантона Крикто.
Корню (Проспер-Наполеон) е сух, среден на ръст, с прекалено дълги ръце. Главата му е изкривена, челюстта му — на една страна, освен това е кривоглед. Синя блуза, дълга като риза, пада до коленете му, а жълтата му рядка, залепнала за черепа коса прави лицето му състарено, мръсно, посърнало, съвсем противно. Наричат го „кюрето“, защото умее да подражава добре: изпълнява съвършено черковните песни и дори съска като змия. Тази работа привлича посетители в кръчмата му, защото той е кръчмар в Крикто, а мнозина предпочитат „службата Корню“4 пред божията служба.
Госпожа Брюман, седнала на свидетелската скамейка, е мършава селянка, която сякаш винаги спи. Тя седи неподвижно, скръстила ръце на коленете, с втренчен поглед и глупаво лице.
Председателят продължава разпита:
— И така, тъжителко Брюман, те влезли в къщата ви и ви хвърлили в пълно буре с вода. Разкажете ни подробно случая. Станете.
Тя става. Прилича на мачта, както е висока, и с шапчицата си, която покрива като бяло калпаче главата й. Започва да говори с провлечен глас:
— Чушках боб. Те влязоха. Рекох си: „Какво ли става с тях, не са като друг път, намислили са някоя дяволия.“ Дебнеха ме ей така, изкосо, особено Корню, защото е кривоглед. Не обичам да ги виждам двамата, защото вършат поразии, когато са заедно. Казах им: „Какво искате от мене?“ Те не отговориха. Току-речи, се поуплаших…
Подсъдимият Брюман прекъсва бързо показанията й и заявява:
— Бях пил.
Тогава Корню се обръща към съучастника си и добавя с плътен, гърмящ като орган глас:
— Кажи, че и двамата бяхме пийнали и няма да излъжеш.
Председателят (строго). Да не искате да кажете, че сте били пияни?
Брюман. Не ще и питане.