Ги дьо Мопасан
В Бретан
Юни, 1882 г.
Настъпи сезонът за пътуване, ведрите дни, когато човек търси нови хоризонти — безбрежната синя морска шир, където очите си отпочиват и духът се успокоява, свежите гористи долини, където в припадащия мрак, седнал на покрития сякаш със зелено кадифе крайпътен насип, гледа как залязващото слънце се отразява в кафявата и неподвижна вода, събрана в изровените от каруците коловози, и чувствува, че сърцето му се разнежва, без да знае защо.
Страшно обичам да скитам из непознати местности, които ти се струва, че откриваш за първи път; обичам внезапната почуда, която изпитвам пред обичаи, за чието съществуване не съм и подозирал; това състояние на постоянно напрегнат интерес, тази радост за очите, това безспирно възбуждане на мисълта.
Само едно ми отравя тези прекрасни пътешествия — четенето на пътеводителите. Писани от търговци на километраж, пълни с невъзможни и винаги изопачени описания на местности, с винаги неверни сведения и често измислени указания за пътищата, всички тези книжки — с изключение на един наистина превъзходен немски пътеводител — задоволяват напълно еснафите, които седят в увеселителния влак и разглеждат страната по страниците на Жоан5, и отчайват истинските туристи, които с бастун в ръка и раница на гръб обичат да се скитат по пътеки, из долове или край морския бряг. Тези пътеводители лъжат; от тях нищо не можеш да разбереш, нито да научиш; с превзетата си и глупава проза те загрозяват и най-прелестните местности; те посочват само големите пътища и са почти толкова лоши, колкото и тъй наречената генералщабна карта, на която все още не са нанесени построените преди тридесет години язовири по Сена.
И все пак колко много ти се иска, когато пътуваш, да научиш предварително нещичко за местата, където отиваш! Колко е щастлив човек, когато намери книга, в която някой скитник е нахвърлил искрено своите впечатления! Обикновено това са само описания, които те запознават с местностите. Но понякога ти дават повече. Когато навлезеш в Алжир чак до оазиса Лагуат, трябва да четеш всеки ден и всеки час от пътуването си чудесната книга на Фромантен „Едно лято в Сахара“. Тя ти отваря очите, събужда мисълта ти, като че ли още по-ясно ти показва тези равнини и планини, тази жарка пустош; разкрива ти самата душа на пустинята.
Има толкова очарователни места из цяла Франция, които почти никой не познава. Без да имам претенцията да напиша нов пътеводител, бих искал да дам тук-таме някои указания за къси излети по за десетина-пенадесет дни, маршрути, известни на всички туристи, но непознати на тези, които си седят в къщи.
Да не вървиш никога по пътища, а само по пътеки; да спиш в плевни, когато не намериш странноприемници; да ядеш само хляб и да пиеш вода, когато няма друга храна; да не се плашиш нито от дъжда, нито от разстоянията, нито от здраво ходене с часове наред — ето как само можеш да обходиш и опознаеш основно един край и да откриеш съвсем близо до градовете, през които минават туристите, хиляди неща, за чието съществуване дори и не си подозирал.
Измежду всички стари френски провинции Бретан е една от най-интересните; за десет дни можеш да я опознаеш достатъчно, за да разбереш нейния темперамент — тъй като всяка страна, както и всеки човек, си има свой собствен темперамент.
Да я прекосим набързо. Нека отидем само от Ван до Дуарненез, като вървим по морския бряг, истинския бретонски бряг, нисък и пуст, осеян с подводни скали, където постоянният рев на вълните сякаш отговаря на свиренето на вятъра в степите.
Морбиан — същинско затворено море, което се издига и спада в зависимост от приливите и отливите на океана — се простира пред морския град Ван. За да се излезе в открито море, трябва да се мине през него.
Това море е пълно с острови — острови на друиди6, тайнствени, обитавани от духове. Те носят на плещите си надгробни могили и всички онези странни камъни — менхири и долмени7, които някога са били почитани като богове. Тези острови са, както казват бретонците, толкова много, колкото дните в годината. Морбиан е море на символите, разтърсвано от суеверия.
Този край е люлка на легенди и в това се крие неговият голям чар. Старите вярвания, отдавна изчезнали другаде, са здраво вкоренени в гранита на тази земя. Също и старите приказки са безсмъртни в тази страна; селянинът ви говори за приключения отпреди петнадесет века, като че ли са случки, станали вчера, като че ли баща му или дядо му са присъствували на тях.
Има подземия, в които мъртъвците не се разлагат, а остават същите, каквито са били в деня, в който ги е сковала смъртта: те са само изсушени, тъй като изворът на кръвта е пресъхнал. Така и спомените живеят вечно в този кът на Франция; спомените и дори начинът на мислене на прадедите.
7
Менхири и долмени — праисторически паметници. Менхирът е грамаден изправен камък, а долменът се състои от голяма каменна плоча, поставена хоризонтално върху няколко изправени камъка. — Б.пр.