Напуснах Ван същия ден, в който пристигнах там, за да посетя историческия замък Сюсинио, а оттам да мина през Локмариакер, после през Карнак и вървейки все по крайбрежието, да пристигна в Пон-Лабе, Пенмарш, нос Раз и Дуарненез.
Пътят върви отначало по брега на Морбиан, а после през безкрайни пустинни равнини, прорязани от долове, пълни с вода. Не се вижда ни къща, ни дърво, ни живо същество, само безбройните трънливи храсти трептят и свирят под пристъпите на яростния вятър, който гони по небето разкъсани, сякаш стенещи облаци.
После минах през едно селце, из което скитаха трима боси, мръсни селяни и едно високо двадесетгодишно момиче, чиито прасци бяха изцапани с тор; след това наново започват степите — пусти, голи, пълни с тресавища; те постепенно се губят към океана, чиято сива ивица, очертана на далечния хоризонт, светлее тук-таме от пяната.
Посред тази дива местност се издига висока развалина — четвъртит замък с кули от двете страни, самотен, изправен там между тези две пустини — степите и морето.
Старият замък Сюсинио, построен през XIII век, е прочут. Там се е родил великият военачалник Ришмон, който изгони англичаните от Франция.
Вратите са изчезнали. Влязох в широкия, пуст двор, където имаше купчини камъни от срутените кулички. Изкачвах се по останки от стълби, катерих се по порутени стени, като се хващах за всичко, което ми попадаше подръка — за бръшлян, за полуизронени каменни блокове, и най-после стигнах до върха на една кула, където застанах да гледам бретонския пейзаж.
Пред мен, отвъд необработената равнина, се простираше океанът — мръсен и бучащ под черното небе, а наоколо ми — само степи. Там някъде, вдясно, беше Морбиан, с назъбените си брегове; зад него се белееше едва видимо светло петно — Ван, озарен от един слънчев лъч, който някак си се беше промъкнал между два облака. И още по-нататък, много по-далеч — огромният нос Киберон.
И всичко беше тъжно, меланхолично, потискащо. Вятърът ридаеше над тези мрачни равнини, чувствувах, че наистина се намирам в старата страна, населена с призраци; всред тези стени, всред ниските и стенещи бодливи храсти, в рововете, пълни със застояла вода, се носеше полъхът на стари предания.
На другия ден минах през Сен-Жилд, където сякаш броди призракът на Абелар8. В Пор-Навало морякът, който ме преведе през протока, ми разказа за баща си, който бил шуан9, за по-големия си брат, също така шуан, и за чичо си, свещеник, пак шуан — и тримата вече мъртви… А протегнатата му ръка сочеше Киберон.
От Локмариакер нататък започва родината на друидите. Един бретонец ми показа масата на Цезар — огромен гранитен блок, поддържан от колоси; после започна да ми говори за Цезар като за някой стар човек, когото е виждал.
Вървях все по брега между пустинните равнини и океана и привечер, от върха на една надгробна могила, най-после съзрях каменните полета на Карнак.
Те са като живи, тези наредени в безкрайни редици камъни, грамадни или съвсем малки, четвъртити, високи и плоски; те приличат на едри хора — някои стройни, други дебели. Когато ги гледаш продължително, струва ти се, че се движат, че се навеждат, че оживяват.
Човек се загубва всред тях; понякога една стена разделя тази армия от гранитни фигури; прехвърляш се през нея и отново попадаш всред тези странни същества, наредени като дървета от двете страни на алея, строени като войници, на еднакво разстояние един от друг, страшни като привидения.
Сърцето ти се разтупва, въображението ти неволно се разпалва, пренася се през вековете и потъва в суеверни предания.
Както стоях неподвижен, смаян и очарован, някакъв шум зад мен така ме стресна, че подскочих и се обърнах; един възрастен мъж, облечен в черно, с книга под мишница, ме поздрави и ми каза:
— Е, господине, дошли сте да видите нашия Карнак, нали?
Казах му колко съм възхитен от видяното и как съм се уплашил. Той продължи:
— Тук, господине, витаят толкова много легенди, че всички се страхуват, без да знаят от какво. Вече пет години как правя разкопки всред тези камъни; почти всеки си има някаква тайна и понякога си въобразявам, че те имат и душа. Смея се на глупостта си, когато се върна в града; но щом дойда отново в Карнак, ставам вярващ, вярвам несъзнателно; без да имам определена религия, вярвам във всички религии. Тази земя — и той тропна с крак — е земя на религията; никога не трябва да се подиграваме с изчезналите вярвания, тъй като нищо не умира. Ние сме при друидите, нека почитаме вярата им!
8
Пиер Абелар — френски богослов (1079–1142), известен с трагичната си любов към Елоиз. — Б.пр.
9
Шуан — въстаник, привърженик на монархията по време на Великата френска революция. — Б.пр.