Пътят излиза наново от това средновековно градче, забравено в пустата равнина, и върви сред степите, обраснали с бодливи храсти. От време на време се виждат три-четири крави, които пасат край пътя. При тях винаги има по една овца. По няколко дни човек се пита защо тук никога не вижда крави без овца. Този въпрос не те оставя на мира, тормози те и непрекъснато ти се натрапва. Започваш да търсиш някой, който да може да те осведоми. Доста трудно е обаче да намериш такъв човек, защото понякога можеш да скиташ цяла седмица из селата, без да срещнеш местен човек, който да знае френски. Най-сетне някой свещеник, който се разхожда с отмерени крачки, като чете молитвеника си, учтиво ти съобщава, че тази овца е отредена за вълка.
Една овца струва по-малко от кравата, а тъй като за вълка е по-безопасно да отвлече овцата, той, естествено, се нахвърля на нея. Често обаче, за да защитят невинния си другар, тези дребнички, но храбри крави образуват „бойно каре“10 и набождат на острите си рога виещия звяр, тръгнал за плячка.
Вълкът! И тук се явява този легендарен вълк, който ни е плашил през детските години; белият вълк, големият бял вълк, който всички ловци са виждали, но който никой от тях не е убил.
Никога човек не го среща сутрин. Той се показва зиме, към пет часа, когато слънцето залязва; виждат го как се промъква по някое голо било и как на небето се откроява дългият му бягащ силует, който бързо изчезва.
Защо досега още никой не е успял да го убие? Ето защо. Впрочем моето обяснение е само предположение. След лова има богат обед, който започва винаги към един часа и свършва в четири. Много се пие и много се говори за белия вълк. Виждат го, когато се разотиват след угощението. Нищо чудно, че не могат да го убият.
Вървях по настлания с гранит път, който блести, когато грее слънце. Равнината от двете му страни е плоска и осеяна с ниски храсти. Тук-таме някой повален камък отново насочва мисълта ти към друидите. Вятърът брули земята и свири из трънливите храсталаци. Понякога глух трясък — сякаш далечен топовен гърмеж — кара земята да тътне; наближавам Пенмарш, където, казват, морето навлизало в някакви кънтящи пещери. Вълните, които нахлуват в тези бездни, разтърсват целия бряг и при буря грохотът им се чува чак до Кемпер.
Отдавна вече се вижда дългата линия на сивите вълни, които сякаш властвуват над тази ниска и гола равнина. Те се разбиват в стада от остри подводни скали, които показват черните си глави, заобиколени с пяна, сякаш разлигавени; а там, до самата вода, няколко зиморничави къщурки се тулят зад малки купчини камъни, за да се запазят от вечния морски ураган и солените пръски на океана. Един голям фар, построен върху скалите до самите вълни, трепери върху каменните си основи; пазачите разказват, че през бурни нощи високата гранитна колона се люлеела като кораб — часовникът падал върху пода с циферблата надолу и всички предмети, закачени по стените, се откъсвали, падали и се чупели.
От това място до Конке е брегът на корабокрушенията. Там сякаш дебне смъртта, ужасната смърт във водата — удавянето. Никой друг бряг не е така опасен, не вдъхва такъв страх, не взема толкова много човешки жертви.
Малките рибарски къщички са пълни с хора, които, живеят в калта заедно със свинете — някоя стара жена, високи момичета с мръсни голи крака и синовете, от които най-възрастният изглежда тридесетгодишен. Почти никога не виждаш бащата и много рядко най-големия син. Не питай къде са, защото старицата ще посочи с ръка към начупения, развълнуван океан, който изглежда готов да залее тази страна.
Не само коварното море погубва тези хора. То има мощен съюзник, още по-коварен, който всяка нощ му помага да задоволи ненаситния си глад за човешка плът — алкохолът. Рибарите знаят това и го признават. „Когато бутилката е пълна — казват те, — човек вижда подводните скали. Но престава да ги вижда, когато тя се изпразни.“
Плажът на Пенмарш всява страх у всекиго, който го види. Сигурно тук, на този бряг, злодеите, които някога умишлено причинявали корабокрушения, са привличали заблудените кораби, като връзвали измамния фенер на рогата на някоя крава; те я спъвали, за да куца, и люлеещият се фенер можел да бъде взет за светлината на друг кораб.
Малко по-вдясно се намира една скала, станала известна със страшната драма, която се е разиграла там. Жената на един от предишните префекти на Морбиан седяла там и държала малкото си момиченце на колене. На няколко метра под тях морето изглеждало спокойно, заспало, безопасно.