Внезапно една от тези странни вълни, които наричат мъртви, се приближила безшумно, с издут гръб, страшна и неудържима, изкачила се на скалата като разбойник, който се промъква крадешком, и за миг отнесла и погълнала майката и дъщерята. Няколко митничари, които минавали наблизо, видели само голямата гола скала, от която струяла вода, и един розов чадър, който бавно се носел по отново спокойната вода.
Цяла година адвокатите и лекарите разисквали, спорили и пледирали, за да установят коя от двете — майката или дъщерята, отнесени от една и съща вълна, е умряла първа. Били издавени котки с котенцата им, кучки с кученца, женски зайци със зайчета, за да се реши с положителност този въпрос, тъй като от това зависело получаването на голямо наследство. Имуществото щяло да остане на едното или другото семейство в зависимост от това дали агонията на жената, или на детето била по-продължителна.
Срещу това мрачно място се издига голям гранитен кръст, каквито се срещат навред в тази набожна страна, където старите каменни кръстове са така многобройни, както и долмените — техните по-стари събратя. Под това разпятие се намира странен барелиеф, който по груб и смешен начин изобразява раждането на Христа. Един англичанин, който минавал оттам, много харесал наивната скулптура и наредил да се построи навес, който да я пази от влиянието на суровия климат.
Ние вървяхме все по плажа, по безкрайния плаж, който се простира край Одиернския залив. Трябва да преминеш в брод или да преплуваш две малки реки, да затъваш в пясъка или праха от водорасли, като вървиш постоянно между тези две пустини — едната развълнувана, а другата — неподвижна — морето и степите.
Ето и Одиерн, малко тъжно пристанище, в което внасят оживление само рибарските лодки, които отиват или се връщат от лов на сардини.
Сутринта, преди да тръгнем на път, вместо да пием обичайното кафе с мляко, закусихме с няколко пресни, вкусни, поръсени със сол рибки — ухаещи като истински виолетки. След това тръгнахме към нос Раз — края на света, края на Европа.
Все се изкачваме, изкачваме се непрекъснато и внезапно пред нас се откриват две морета — вляво океанът, а вдясно Ламанш.
Тук се сблъскват техните течения, тук бесните им вълни се бият непрестанно, обръщат минаващите кораби и ги поглъщат мигновено.
Тук, на големия нос, който се вдава навътре в морето, няма вече дървета, няма нищо друго освен туфи трева. На самия край се виждат два фара и навсякъде в далечината — други фарове, кацнали върху подводните скали. От десет години напразно се мъчат да завършат постройката на още един фар. Упоритото море постоянно руши това, което хората строят с упорит труд.
Там насреща остров Сен, свещеният остров, гледа опасния си събрат остров Уесан, който се подава на хоризонта зад залива на Брест.
„Който види Уесан, вижда смъртта си“ — казват моряците. Остров Уесан е най-недостъпен от всички и моряците се приближават с трепет към него.
Високият нос свършва, като слиза отвесно всред кипналия океан. Една малка пътечка го заобикаля, катери се по наклонените гранитни скали, минава по гребени, широки една педя.
Внезапно се озоваваш над страшна пропаст, чиито черни, сякаш намазани с мастило стени отекват от яростния тътен на битката на стихиите, която се води долу, на дъното на тази бездна. Това място се нарича „Ад“.
Въпреки че се намирах на сто метра над морето, пръските на вълните достигаха до мен. Наведен над пропастта, наблюдавах тази кипяща вода, която се надигаше, сякаш обзета от невиждана ярост.
Досега никой поет не е възпял този истински ад. Обзе ме ужас при мисълта какво би станало с хората, които биха могли да паднат там; човешките тела ще се търкалят, ще се въртят, ще потъват всред тази буря между четири каменни стени; вълните ще ги изхвърлят върху издатините на скалите, ще ги сграбчват отново, ще ги поглъщат, пак ще ги изтласкват; те ще се премятат като в кипяща вода в този чудовищен водовъртеж.
Тръгнах отново на път, преследван от тези образи и шибан от силния вятър, който брулеше самотния бряг.
След двадесет минути стигнах до някакво малко селце. Един стар свещеник четеше молитвеника си, седнал на завет зад каменния зид. Той ме поздрави. Попитах го къде мога да пренощувам и той ме покани в дома си.
Час по-късно, седнали пред вратата на къщата му, ние се разговаряхме за тази печална страна, която изведнаж те завладява, когато едно босоного бретонче, с развети от вятъра дълги руси коси, мина край нас.