Едно време от върха на тази крепост са наблюдавали цялата околност. Наричаха я, кой знае защо, кулата на лисицата. По всяка вероятност от това наименование произхождаше и името Ренарде12, което носеха собствениците на това имение; както казваха, то било повече от двеста години притежание на едно и също семейство. А Ренарде бяха от тази буржоазия, считана почти за аристокрация, която често се срещаше в провинцията преди Революцията.
Раздавачът се втурна в кухнята, където в този момент закусваха слугите, и извика:
— Стана ли вече господин кметът? Трябва веднага да говорим с него!
Тъй като Медерик беше човек с тежест и авторитет, слугите веднага разбраха, че се е случило нещо сериозно.
Обадиха на господин Ренарде и той заръча да доведат раздавача при него. Блед и задъхан, с фуражка в ръка, Медерик влезе при кмета, който седеше пред дълга маса, покрита с разпръснати книжа.
Той беше пълен и висок човек, червендалест, здравеняк, силен като бик и много обичан в този край, въпреки че беше крайно избухлив. Около четиридесетгодишен, вдовец от шест месеца, той живееше в имението си като дребен благородник. Буйният му нрав често му беше докарвал неприятни истории; от тях се измъкваше с помощта на съдиите в Роюи-льо-Тор, негови приятели, които се отнасяха снизходително към прегрешенията му и винаги ги потулваха. Не смъкна ли той един ден от капрата кочияша на дилижанса, понеже за малко щял да сгази ловджийското му куче Микмак? Не счупи ли ребрата на един пазач на дивеч, който искаше да му състави акт, понеже минаваше с пушка в ръка през земите на един съсед? И не хвана ли за яката дори помощник-префекта, когато се беше спрял в селото през време на една служебна обиколка, която господин Ренарде счете за предизборна, тъй като по семейна традиция той беше винаги опозиция.
— Какво се е случило, Медерик? — попита кметът.
— Намерих мъртво момиченце във вашата гора.
Ренарде се изправи с лице, зачервено като керемида.
— Какво казваш? Момиченце ли?
— Да, господин кмете, едно момиченце, съвсем голо, легнало по гръб, и кръв има, лежи мъртво, наистина мъртво!
— Дявол да го вземе! — изруга кметът. — Сигурно е малката Рок. Току-що ми съобщиха, че снощи не се е прибрала в къщи. Къде точно я намерихте?
Медерик описа подробно мястото и предложи на кмета да го заведе.
Но Ренарде отсече:
— Не, не ми трябвате. Повикайте ми веднага полския пазач, секретаря на общината и лекаря и продължете обиколката си. Бърже, вървете бърже и им кажете да ме намерят в гората!
Раздавачът, изпълнителен човек, тръгна да изпълни, каквото му поръчаха, ядосан и отчаян, че няма да присъствува на огледа.
На свой ред и кметът излезе, взе шапката си, голяма широкопола мека шапка от сив фьотър, и се спря за малко на прага на къщата си. Пред него се простираше широка поляна, върху която рязко се открояваха три големи ярки петна — червено, синьо и бяло, — три големи кръгли лехи, пълни с разцъфнали цветя, едната точно срещу къщата, а другите — по две встрани. Зад ливадата се извисяваха чак до небето първите дървета на гората, а вляво, отвъд Брендий, която на това място се разливаше и образуваше езеро, се виждаха широки ливади — плоска, зелена равнина, прорязана с вади и плетове от постоянно кастрени върби, които приличаха на чудовища, на ниски и набити джуджета, и върху чиито огромни, къси стволове трептяха букети от къси гранки.
Вдясно, зад конюшните, навесите за колите и другите стопански постройки на имението, започваше селото — село на богати скотовъдци.
Ренарде бавно слезе по стъпалата на терасата, после зави наляво, стигна до реката и с ръце на гърба тръгна по брега с бавни крачки. Той вървеше с наведена глава, като от време на време се оглеждаше, за да види дали не идва някой от хората, които беше наредил да повикат.
Когато стигна под дърветата, се спря, свали шапката си и си избърса челото, както беше направил и Медерик, защото лъчите на жаркото юлско слънце падаха като огнен дъжд върху земята. След това кметът тръгна отново, пак се спря и се върна назад. Внезапно той се наведе и като намокри носната си кърпа в потока, който шуртеше пред краката му, я постави на главата си, под шапката. Капки вода се стичаха по слепите му очи, по ушите му, които бяха винаги морави, по здравия му червен врат и една по една влизаха под бялата яка на ризата му.
Тъй като все още никой не се показваше, той почна да тупа с крак по земята и после викна: „Хей!… Хей!“
„Хей, хей!“ — обади се някакъв глас вдясно и под дърветата се появи лекарят. Беше нисък, слаб човек, бивш военен хирург, който в цялата околност минаваше за много способен. Той куцаше, тъй като беше раняван през време на службата си, и се подпираше с бастун.