— Ти си в добра форма — рекох, когато изядох юфката си.
— Изненадан ли си?
— Разбира се.
— Искам да те осведомя, че в прогимназията бях бегач на дълги разстояния. Навъртах по десет или петнайсет километра. И откакто се помня, баща ми ме водеше на алпинизъм в неделните дни. Ти знаеш нашата къща — там, близо до планината. Винаги съм имала яки крака.
— Не ти личи — казах аз.
— Знам — отвърна тя. — Всички ме смятат за слабичко момиченце. Но човек не може да добие представа за една книга по корицата. — Към това тя прибави една кратка усмивка.
— Същото важи и за мен — рекох. — Много съм уморен.
— О, съжалявам, мъкнах те със себе си цял ден.
— От друга страна, съм доволен, че имахме възможност да си поговорим. Никога преди не сме го правили, само ти и аз — продумах, опитвайки се безуспешно да си спомня за какво бяхме приказвали.
Тя си играеше с пепелника на масата.
— Питам се… — поде — дали не би имал нещо против… искам да кажа, дали наистина няма да ти е неприятно… Мислиш ли, че бихме могли пак да се видим? Знам, че нямам никакво право да искам това от теб.
— Никакво право ли? Какво имаш предвид?
Тя се изчерви. Моят отговор на молбата й бе навярно малко пресилен.
— Не знам… Наистина не мога да го обясня — каза тя, издърпвайки ръкавите на пуловера си нагоре над лактите и пак надолу. На светлината от лампите в заведението ръцете й имаха прелестен матовозлатист цвят. Не исках да кажа точно думата право. Търсех друг начин да се изразя.
Опряла лакти на масата, тя се загледа в календара на стената, сякаш едва ли не се надяваше да намери там подходящия израз. След като не успя, въздъхна, притвори очи и се заигра с баретата си.
— Няма значение — продумах аз. — Струва ми се, че разбирам какво искаш да кажеш. Аз също не съм сигурен как да го предам с думи.
— Изобщо не мога да изразя онова, което искам — продължи Наоко. — Така е от доста време. Опитвам се да кажа нещо, но намирам само погрешни думи — погрешни думи или напълно противоположни на онова, което имам предвид. Правя усилие да се коригирам, а това само още повече влошава положението. Загубвам представа какво се опитвам да кажа, с какво да започна. Сякаш се разцепвам на две и играя на гоненица със себе си. Едната половина преследва другата около голям, дебел стълб. Другото ми „аз“ знае точните думи, ала същинското не може да го хване.
Наоко вдигна глава и ме погледна в очите.
— Нещо стана ли ти ясно?
— Всеки човек се чувства донякъде така — казах аз. — Всеки се опитва да изрази себе си и се ядосва, когато не намира думи.
Наоко изглеждаше разочарована от отговора ми.
— Не, не е и това — рече без допълнително обяснение.
— Във всеки случай ще се радвам да те видя пак — казах. — В неделите винаги съм свободен, а и вървенето ще ми се отрази добре.
Качихме се на линия Яманоте, после Наоко се прехвърли на линия Чуо в Шинджуку. Живееше в мъничък апартамент, забутан в западното предградие Кокубунджи.
— Кажи ми — промълви тя, когато се разделяхме. — Променило ли се е нещо в начина ми на изразяване?
— Мисля, че да — отвърнах, — но не съм сигурен какво точно. Честно казано, знам, че някога се виждахме често, обаче не помня да сме говорили много.
— Струва ми се, че е истина — каза тя. — Във всеки случай, може ли да ти се обадя в събота?
— Разбира се. Ще очаквам да се обадиш.
За първи път срещнах Наоко през пролетта на втората ми година в гимназията. Тя също беше втора година и посещаваше изискана девическа гимназия, ръководена от една християнска организация. Училището бе толкова изискано, че се смяташе за не изискано да се набляга твърде много на ученето. Наоко беше приятелка на моя най-добър (и единствен) приятел, Кидзуки. Двамата се познаваха едва ли не от рождение, домовете им бяха на няма и двеста метра един от друг.
Както при повечето двойки, които са заедно от детинство, съществуваше една открита непринуденост в отношенията на Кидзуки и Наоко и известно усещане, че искат да бъдат насаме един с друг. Те непрекъснато си гостуваха и ядяха или играеха маджонг2 със семействата си. Имах с тях няколко срещи по двойки. Наоко довеждаше за мен някоя своя съученичка и четиримата отивахме в зоопарка, на плувния басейн или на кино. Момичетата, които довеждаше, бяха все привлекателни, но твърде изискани за моя вкус. Спогаждах се по-добре с малко по-грубичките девойки от моята държавна гимназия, с които беше по-лесно да се общува. Никога не можех да кажа какво става в хубавичките главици на момичетата, които тя водеше, а навярно и те не можеха да ме разберат.