Прекарах следващите няколко дни на пазара в съседния на Кичиджоджи квартал, за да купя нещата, от които се нуждаех, и започнах да си готвя вкъщи съвсем обикновени ястия. Купих няколко дъски от местен склад за дървен материал и ги нарязах до такъв размер, че да мога да си скова писалище. Смятах за момента да уча и да се храня на него. Направих няколко полици и се запасих с добър набор от подправки. Едно бяло коте, може би шестмесечно, реши, че ме харесва, и почна да се храни при мен. Нарекох го Чайка.
След като пооправих жилището си, отидох в града и намерих временна работа като помощник-бояджия. Така запълних цели две седмици. Заплащането беше добро, но трудът беше убийствен, а от изпаренията ми се виеше свят. Всеки ден след работа вечерях в една евтина закусвалня, прокарвах храната с бира, прибирах се вкъщи, играех си с котето и спях като заклан. През това време не пристигна отговор от Наоко.
Бях в разгара на едно боядисване, когато внезапно се сетих за Мидори. Осъзнах, че не бях се свързвал с нея близо три седмици и дори не бях й казал, че съм се преместил. Бях й споменал, че възнамерявам да го направя, а тя бе рекла: „О, наистина ли?“ и тогава бяхме разговаряли за последно.
Отидох до телефонна кабина и набрах номера на апартамента й. Жената, която вдигна слушалката, навярно беше сестра й. Когато казах името си, тя рече: „Един момент“, но Мидори не се обади.
После сестрата, или която и да беше тя, се върна на телефона.
— Мидори казва, че ви е много ядосана и не иска да говори с вас. Вие сте се преместили, а абсолютно нищо не сте й казали за това, така ли е? Просто сте изчезнали и не сте й казали къде отивате, нали? Е, сега тя ви е страшно ядосана. А когато се ядоса, се държи така. Като животно.
— Вижте, не можете ли просто да ми дадете да поговоря с нея? Мога да обясня.
— Тя казва, че не й се слушат никакви обяснения.
— Може ли тогава да обясня на вас? Крайно неприятно ми е, че ви занимавам с това, но бихте ли ме изслушали и после да й предадете какво съм казал?
— А не, приятел! Сам се оправяй. Що за мъж си? Това е твое задължение, така че действай направо.
Положението беше безнадеждно. Благодарих й и затворих. Всъщност не можех да виня Мидори, че е ядосана. При цялото това преместване в друго жилище, оправяне и работа за допълнително пари, не бях помислил нито миг за нея. Дори за Наоко не се бях сещал. Не ми се случваше за първи път. Винаги когато бях погълнат от нещо, изключвах за всичко останало.
Но сетне се замислих как бих се чувствал, ако си бяхме разменили ролите и Мидори се бе преместила, без да ми каже къде или без да ми се обади в продължение на три седмици. Щях да се почувствам засегнат — силно засегнат, несъмнено. Да, не бяхме любовници, но до известна степен се бяхме отворили един към друг дори повече от любовници. Тази мисъл ме опечали. Колко е лошо да засегнеш някого, на когото действително държиш — и да сториш това съвършено неволно.
Още щом се върнах вкъщи от работа, седнах при новото си писалище и написах писмо на Мидори. Казах й съвсем искрено как се чувствам. Извиних се, без обяснения и оправдания, задето съм бил толкова невнимателен и безчувствен. „Липсваш ми — написах. — Искам да те видя колкото се може по-скоро. Искам да ми дойдеш на гости в новото ми жилище. Моля те, отговори ми“. Изпратих писмото с бърза поща.
Отговор не пристигна.
Беше началото на една необичайна пролет. Прекарах цялата си ваканция в очакване на писма. Не можах да предприема пътуване, не можах да си отида у дома да се видя с родителите си, не можах дори да започна работа на непълен работен ден, тъй като не се знаеше кога може да пристигне писмо от Наоко с вестта, че иска да й отида на гости на еди-коя си дата. Следобедите прекарвах на пазар в съседния на Кичиджоджи квартал, гледах филми или четях в едно кафене, където се свиреше джаз. Не се срещах с никого и не разговарях почти с никого. Веднъж седмично пишех на Наоко. Нито веднъж не й загатнах, че очаквам отговор. Не исках по никакъв начин да й оказвам натиск. Разправях й за работата си като бояджия, за Чайка, за цъфтящите праскови в градината, за милата възрастна дама, която продаваше тофу10, за неприятната възрастна дама в местната закусвалня, за ястията, които си готвех. Но въпреки това тя не ми писа.
Всеки път, когато ми писнеше да чета или да слушам плочи, поработвах малко в градината. Взех от хазяина гребло, метла с дълга дръжка и градинарски ножици и прекарвах известно време в плевене и подкастряне на храстите. Не след дълго дворът придоби приличен вид. Веднъж собственикът на имота ме покани да пием по чаша чай у тях. Седнахме на верандата на главната къща, пиехме зелен чай, хрускахме оризови бисквити и си говорехме. След като се пенсионирал, той започнал работа в някакво застрахователно дружество, но напуснал след няколко години и сега не си давал много зор. Къщата и земята отдавна били собственост на фамилията, неговите деца били пораснали и се отделили, и той можел да кара спокойни старини, без да работи. По тая причина той и съпругата му непрекъснато пътували заедно.