Когато другите две се върнаха на масите си, Мидори и аз излязохме да се разходим из квартала. Посетихме няколко антикварни книжарници, купихме някои книги, отидохме в друго кафене и пак пихме кафе, поиграхме пинбол в един игрален център и седнахме на една пейка в парка, разговаряйки — или по-скоро Мидори приказваше, а аз само мънках в отговор. Когато тя каза, че е жадна, отскочих до един магазин за захарни изделия и купих две коли за двамата. Върнах се и я заварих да пише бързо с химикалката си на някакъв разчертан лист хартия.
— Какво е това? — попитах.
— Нищо — отвърна тя.
В три и половина Мидори каза:
— Ще тръгвам. Сестра ми ще ме чака на Гинза11.
Вървяхме до спирката на метрото и поехме в различни посоки. Преди да си тръгне, Мидори пъхна в джоба ми разчертан лист хартия, сгънат на четири.
— Прочети го, когато се прибереш вкъщи — рече тя.
Прочетох го във влака.
„Пиша ти това писмо, докато те чакам да купиш напитки. За пръв път в живота си пиша писмо до някого, който седи до мен на една пейка, обаче смятам, че това е единственият начин да вляза в контакт с теб. Имам предвид, че ти едва ли чуваш какво ти говоря. Не е ли така?
Съзнаваш ли, че днес постъпи ужасно с мен? Дори не забеляза, че съм с нова прическа, нали? Отне ми страшно много време, докато я направя, опитвайки се да удължа косата си, и най-после, в края на миналата седмица, успях да й придам фасон, който действително може да се нарече момичешки, но ти не обърна никакво внимание. Тя изглеждаше доста добре и аз си помислих, че леко ще те шокирам, когато ме видиш пак след толкова време, но на теб дори не ти направи впечатление. Не мислиш ли, че това е ужасно? Сигурна съм, че дори не помниш как бях облечена днес. Хей, аз съм момиче! Разбирам, че ти тежи нещо, но какво от това? Можеше поне да ме погледнеш с усмивка! Единственото, което трябваше да кажеш, беше: «Готина прическа» и аз щях да съм в състояние да ти простя, задето са ти потънали гемиите, но уви!
По тая причина ще те излъжа. Не е вярно, че трябва да се срещна със сестра си на Гинза. Имах намерение да прекарам нощта при теб. Дори си взех нощницата. Настина. Нощницата и четката ми за зъби са в чантата ми. Сигурно съм малоумна! Ти дори не ме покани да видя новото ти жилище. Е, какво пък, явно искаш да бъдеш сам със себе си, затова те оставям на мира. Продължи да размишляваш колкото си искаш!
Но да не ме разбереш погрешно. Не съм ти чак толкова ядосана. Просто ми е мъчно. Ти беше толкова мил с мен, когато имах проблеми, обаче сега, когато ти имаш свои проблеми, аз, изглежда, нищо не мога да направя за теб. Ти си изцяло затворен в собствения си свят и когато се опитвам да почукам на вратата, просто вдигаш поглед за миг и веднага се връщаш вътре.
Ето че те виждам да идваш с напитките — вървиш замислен. Надявах се да се спънеш, но не се получи. Сега седиш до мен и се наливаш с колата си. Хранех една последна надежда, че ще забележиш и ще кажеш: «Хей, ти си с нова прическа!», но уви. Ако го беше казал, щях да скъсам това писмо и да река: «Хайде да вървим у вас. Ще ти сготвя хубава вечеря. След това ще си легнем и ще се гушнем». Но ти си безчувствен като пън. Довиждане.
ПС. Ако обичаш, не ме заговаряй следващия път, когато се срещнем на лекция.“
Когато слязох от влака в Кичиджоджи, позвъних у Мидори от гарата, но никой не се обади. Тъй като нямах какво друго да правя, се пошлях из района в търсене на работа на непълен работен ден, която можех да започна след началото на учебните занятия. В съботите и неделите не бях ангажиран и бих могъл да работя след пет часа в понеделник, сряда и четвъртък, ала не беше лесно да се намери работа, която да съответства на моята заетост. Отказах се и се прибрах вкъщи. Когато излязох да купя нещо за вечеря, пак се опитах да се обадя на Мидори. Сестра й ми каза, че още я няма и че няма представа кога ще се върне. Благодарих й и затворих.
След като се нахраних, се помъчих да пиша на Мидори, но се отказах след няколко опита да започна и вместо на нея, писах на Наоко.
„Пролетта дойде — написах, — и започна новата учебна година.“ Писах й, че ми липсва, че се надявам да мога да се срещна с нея и да си поговорим. „Във всеки случай — продължавах в писмото — решил съм да стана силен човек. Доколкото мога да кажа, нищо друго не ми остава да направя.
Има още нещо. Може би то засяга само мен и не те интересува, така или иначе, но вече не спя с никого. Това е, защото не искам да забравя последното ти докосване. То значи много повече за мен, отколкото можеш да си представиш. Мисля за това непрекъснато.“