Веднъж Ито ме покани в квартирата си. Не беше чак толкова трудно да се стигне до нея, за разлика от моята — един необичаен, едноетажен жилищен блок зад парк Инокашира. Стаята му беше претъпкана с материали за рисуване и платна. Поисках да разгледам работите му, но той каза, че му е твърде неудобно. Пийнахме Чивъс Регал, който той беше изнесъл скришом от дома на баща си, изпекохме няколко риби корюшки на печка с дървени въглища и слушахме концерт за пиано на Моцарт в изпълнение на Робер Касадесус12.
Ито беше от Нагасаки. Имал приятелка, с която спял всеки път, когато си ходел вкъщи, но напоследък нещата между тях не вървели.
— Знаеш ги момичетата — рече той. — Навършат двайсет-двайсет и една години и съвсем внезапно им идват конкретни идеи. Стават свръхреалистки. А когато това се случи, всичко, което им е изглеждало мило и сладко, започва да им се струва банално и тягостно. Сега, когато се виждам с нея, обикновено след като го направим, тя започва да ме пита: „Какво смяташ да правиш след като завършиш?“
— И какво смяташ да правиш, след като завършиш? — попитах го и аз.
Като продължи да дъвче парченце риба, той поклати глава.
— Какво може да правя? Уча рисуване с маслени бои! Започне ли да се тревожи за подобно нещо, никой не би специализирал рисуване с маслени бои. Човек не го прави, за да си изкарва прехраната с това. Иска й се да се върна в Нагасаки и да стана учител по рисуване. Тя ще става учителка по английски.
— Май вече не си луд по нея, а?
— Така излиза в крайна сметка — призна Ито. — Кой, по дяволите, иска да стане учител по рисуване? Нямам намерение през целия си шибан живот да уча лудетините от гимназията как се рисува!
— Това е встрани от въпроса — рекох. — Не мислиш ли, че трябва да скъсаш с нея? Заради двама ви.
— Да, мисля. Обаче не знам как да й го кажа. Тя планира да прекара живота си с мен. Как, по дяволите, мога да кажа: „Хей, трябва да се разделим. Вече не те харесвам?“
Пихме уискито без лед и когато изядохме рибата, си нарязахме няколко краставици и целина и ги натопихме в мисо. Щом зъбите ми захрупаха парченцата краставица, се сетих за бащата на Мидори — нещо, което ми припомни колко плосък и блудкав бе станал животът ми без Мидори, и ми се развали настроението. Неусетно нейното присъствие бе придобило голямо значение за мен.
— Имаш ли гадже? — попита ме Ито.
— Да — отвърнах, а после, след кратка пауза, добавих: — Но в момента не се срещам с нея.
— Но иначе се разбирате, нали?
— Ще ми се да е така. Иначе какъв смисъл има? — казах с хихикане.
Ито говори тихо за величието на Моцарт. Той познаваше до съвършенство творчеството му, както някое селско момче познава родните планински пътеки. Баща му обичал музиката и го карал да я слуша от малък. Не знаех много за класическата музика, но слушайки концерт на Моцарт и лаконичния и искрен коментар на Ито („Ето… тази част“; „Ами това, а?“), аз се чувствах спокоен за първи път от много време насам. Ние се вторачихме в лунния сърп, надвиснал над парка Инокашира, и изпихме своя чивъс регал до последната капка. Фантастично уиски.
Ито каза, че мога да прекарам нощта при него, но аз отвърнах, че имам да свърша нещо, благодарих му за уискито и си тръгнах преди девет. По обратния път към къщи позвъних на Мидори от един уличен телефон. За моя изненада тя се обади.
— Съжалявам — рече, — но сега не искам да говоря с теб.
— Знам, знам. Обаче не искам връзката ни да свърши така. Ти си една от малкото приятели, които имам, и не е никак приятно, че не мога да те видя. Кога ще е възможно да поговоря с теб? Искам да ми кажеш поне това?
— Когато аз поискам да говоря с теб — отвърна тя.
— Как си? — попитах.
— Добре — рече тя и затвори.
В средата на май пристигна писмо от Рейко.
„Благодаря ти, че пишеш така често. Наоко много се радва на писмата ти. Аз също. Нали не възразяваш да ги чета?