— Защо точно там?
— Защото понякога обичам да ходя там.
И така, ние пътувахме с метрото до Нихонбаши. Може би защото валеше цялата сутрин, мястото бе почти празно. Мирис на дъжд изпълваше големия, подобен на пещера универсален магазин и всички служители изглеждаха вяли. Мидори и аз отидохме в ресторанта в сутерена и след щателен преглед на пластмасовите модели на ястията на витрината и двамата решихме да си поръчаме традиционна подборка от студени ястия с ориз, туршия, риба на скара, темпура13 и пиле терияки14. Въпреки обедния час вътре нямаше много хора.
— Боже, колко вода изтече, откакто за последно обядвах в ресторант на универсален магазин? — запитах се на глас, пиейки зелен чай от една от онези гладки бели чаши, които се срещат само в подобен род заведения.
— Обичам да правя това — рече Мидори. — Не знам, но ме кара да се чувствам така, сякаш върша нещо необичайно. Може би ми напомня за детството. Моите родители почти никога не ме водеха в универсални магазини.
— А аз имам смътно подозрение, че моите го правеха непрекъснато. Майка ми беше луда по универсалните магазини.
— Щастливец!
— Нищо подобно. Не обичах особено да ходя по универсални магазини.
— Не, имам предвид, че си бил щастливец, задето са били достатъчно загрижени за теб и сте излизали заедно.
— Бях едно дете в семейството — казах аз.
— Като малка често си мечтаех как, когато порасна, ще отида съвсем сама в такъв ресторант и ще опитам от всички ястия, които ми харесат. Но каква глупава мечта! Какво забавно има в това да си натъпчеш устата с ориз, и то съвсем сама на такова място? Храната не е чак фантастична и е претъпкано, задушно и шумно. Въпреки това от време на време се сещам да дойда тук.
— Бях наистина самотен през тези два месеца — изрекох.
— Да, знам. Разбрах го от писмата ти — каза Мидори с равен глас. — Както и да е, хайде да ядем. Само за това мога да мисля сега.
Ометохме всичките пържени, печени и мариновани неща в отделните преградки на нашите направени с въображение лакирани кутии с форма на полумесец, изпихме бульона си от лакирани купички и зеления си чай от белите чаши. Сетне Мидори запали цигара. Когато спря да пуши, мълком стана и си взе чадъра. Аз също станах и взех своя.
— Сега къде ти се ходи? — попитах.
— На покрива, разбира се. Това е следващата спирка, след като си обядвал в ресторант на универсален магазин.
На мокрия покрив нямаше никого — нито един служител в отделението за домашни любимци, а кепенците на павилионите и кабинката за билети за детските въртележки бяха спуснати. Разтворихме си чадърите и се разходихме между съвсем мокрите дървени кончета, градински столове и сергии. Струваше ми се невероятно, че може да има толкова безлюдно място в центъра на Токио. Мидори каза, че иска да погледне през един далекоглед, аз поставих монета и й държах чадъра над главата, докато тя хвърли поглед през окуляра.
В ъгъла на покрива беше зоната за игри на закрито с ред детски влакчета. Двамата с Мидори седнахме един до друг на нещо като перон и загледахме дъжда.
— Е, говори — рече тя. — Знам, че има нещо, което искаш да ми кажеш.
— Не се опитвам да се извиня — започнах, — но действително бях потиснат през това време. Умът ми беше напълно замъглен. Нищо не ме впечатляваше. Ала когато не можех повече да те виждам, едно поне ми стана ясно като бял ден. Осъзнах, че единствено защото те имаше в живота ми, можах да оцелея. Когато те изгубих, мъката и самотата наистина ме обсебиха.
— А ти знаеш ли колко тежко и самотно ми беше на мен без теб през тези два месеца?
Това направо ме шокира.
— Не — отвърнах. — Изобщо не ми мина през ума. Мислех, че си ми сърдита и не искаш да ме виждаш.
— Как може да си такъв идиот? Разбира се, че исках да те видя! Казах ти колко много те харесвам! Когато харесвам някого, наистина го харесвам, а не само от време на време. Нима не разбра поне това за мен?
— Да, но…
— Тъкмо по тая причина ти бях толкова ядосана! Щеше ми се хубаво да те ритна отзад. Не бяхме се виждали толкова време, а ти беше така унесен в мисли за другото момиче, че дори не ме погледна! Как тогава да не ти се ядосам? Но като изключим всичко това, аз отдавна чувствах, че за мен ще е по-добре, ако известно време страня от теб. За да ми се изяснят някои неща.
— Кои неща?