Един ден го казах на лекуващия лекар и той ми отговори, че в известен смисъл усещането ми е основателно, че ние сме тук не да поправим уродливостта, а да свикнем с нея: един от проблемите ни е нашата неспособност да разпознаем и приемем собствената си уродливост. Така както всеки човек има своя индивидуална походка, хората имат индивидуални особености на мислене, усещане и възприемане на света и въпреки че човек може да иска да ги коригира, това не става изведнъж. А ако в даден случай опиташ да ускориш нещата, възможно е да се получи друга деформация. Разбира се, той ми даде много опростено обяснение и това е само малка част от проблемите, които имаме, но аз мисля, че разбирам какво се опитваше да каже. Напълно е възможно ние никога да не можем да се адаптираме напълно към собствената си уродливост. Неспособни да намерим място в себе си за съвсем реалните болка и страдание, които причинява тази уродливост, идваме тук, за да избягаме от нея. Докато сме тук, можем да преживяваме, без да нараняваме другите и без да бъдем наранявани от тях, тъй като разбираме, че сме «уродливи». Ето кое ни различава от света навън: повечето хора живеят там, без да осъзнават своята уродливост, докато в този наш малък свят самата уродливост е предварително условие. Досущ както индианците носят пера на главите си, за да показват от кое племе са, ние носим открито уродливостта си. И живеем тихо и спокойно, така че да не се нараняваме един друг.
Освен че спортуват, всички участват в отглеждане на плодове и зеленчуци: домати, патладжани, краставици, дини, ягоди, праз, зеле, дайкон5 и други. Отглеждаме почти всичко. Имаме и парници. Хората тук знаят много за отглеждането на зеленчуци и влагат много енергия в това. Четат книги по тази тема, обаждат се на специалисти и от сутрин до вечер обсъждат какъв тор да използват, какво е състоянието на почвата и прочие. Аз се влюбих в тази работа. Прекрасно е да гледаш как с всеки изминал ден различни плодове и зеленчуци наедряват все повече и повече. Някога отглеждал ли си дини? Те се издуват също като малки животинчета.
Всеки ден ядем току-що откъснати плодове и зеленчуци. Поднасят ни месо и риба, разбира се, но когато човек живее тук, започва все по-рядко да му се яде това, тъй като зеленчуците са толкова пресни и вкусни. Понякога излизаме да събираме диви растения и гъби. Имаме специалисти по тези неща (стигнах до извода, че тук гъмжи от специалисти), които ни казват кои растения да събираме и кои не. В резултат от всичко това, откакто съм тук, съм качила три килограма. Теглото ми е почти идеално благодарение на упражненията и на пълноценното и редовно хранене.
Когато не сме заети с градинарство, четем, слушаме музика или плетем. Нямаме телевизия и радио, но имаме много прилична библиотека с книги и грамофонни плочи. Сбирката от грамофонни плочи включва всичко — от симфониите на Малер до Бийтълс и аз непрекъснато вземам плочи да ги слушам в стаята си.
Единственият истински проблем при тези удобства е, че дойдеш ли веднъж тук, не искаш да си тръгнеш — или се боиш да си тръгнеш. Докато сме тук, се чувстваме спокойни и сигурни. Нашите уродливости изглеждат естествени. Мислим, че сме оздравели. Но изобщо не можем да сме сигурни, че светът навън ще ни приеме по същия начин.
Моят лекуващ лекар казва, че е време да започна да общувам с «външни хора» — сиреч с нормални хора в нормалния свят. При тези негови думи единственото лице, което виждам, е твоето. Честно казано, не искам да се виждам с родителите си. Те много се безпокоят за мен и при мисълта да се срещна с тях настроението ми се разваля. Освен това има неща, които трябва да ти обясня. Не съм убедена, че мога да ги обясня особено добре, но са важни и не бива да продължавам да се правя, че не съществуват.
От друга страна обаче, ти не трябва да мислиш за мен като за бреме. Най-малко от всичко искам да бъда бреме за някого. Разбирам какви добри чувства храниш към мен. Те ме правят много щастлива. Единствената цел на това писмо е да се опитам да предам това щастие на теб. Навярно тези твои добри чувства са онова, от което се нуждая в този момент от живота си. Моля те, прости ми, ако нещо от написаното те притесни. Както казах вече, аз съм много по-увредено човешко същество, отколкото си мислиш.
Понякога се питам: АКО ти и аз се бяхме срещнали при съвсем обикновени обстоятелства и АКО се бяхме харесали, какво ли щеше да се случи? Ако аз бях нормална и ако ти беше нормален (какъвто, разбира се, си) и го нямаше Кидзуки, какво щеше да се случи? Разбира се, това «АКО» е твърде голямо. Полагам усилия да бъда поне честна и искрена. Само това мога да направя в този момент. Надявам се така да предам на теб малка част от моите чувства.