Разположен на един хълм с открити гледки, в центъра на града, дворът на пансиона бе обширен четириъгълник, обграден с бетонна стена. Точно зад входната порта имаше грамаден, извисяващ се бряст. Говореше се, че е най-малко на сто и петдесет години. Ако застанеше под него и вдигнеше поглед, през плътната му завеса от зелени листа човек нямаше да види нито къс небе.
Павираното шосе, тръгващо от портата, завиваше край дървото и продължаваше дълго и право през един широк четириъгълен вътрешен двор, до две триетажни бетонни сгради на пансиона, гледащи една към друга от двете страни на шосето. Бяха големи с много прозорци и създаваха впечатление, че са или жилищни блокове, превърнати в затвори, или затвори, превърнати в жилищни блокове. Но около тях нямаше нищо нечисто, нито пък бяха мрачни. През отворените прозорци, всички с еднакви кремави пердета, които не избеляваха от слънцето, можеха да се чуят радиоприемници.
Отвъд двете сгради на пансиона шосето достигаше до входа на една обикновена двуетажна сграда, на чийто първи етаж имаше столова и къпални, вторият се състоеше от аудитория, стаи за събрания и дори гостни, които така и не разбрах за какво се използваха. Близо до обикновената сграда се намираше третата сграда на пансиона, също на три етажа. Обширни затревени площи заемаха четириъгълния вътрешен двор, а движещите се в кръг пръскачки улавяха при завъртване слънчевата светлина. Зад обикновената сграда имаше спортна площадка, използвана за бейзбол и футбол, и шест тенискорта. Комплексът притежаваше всичко, което бе нужно.
Имаше само един проблем, свързан с това заведение: от него лъхаше на политика. Комплексът се ръководеше от някаква съмнителна фондация, начело с крайнодесен тип, и според мен имаше нещо необичайно изкривено в начина, по който той се управляваше. Това можеше да се открие и в брошурата, която връчваха на новите студенти, и в правилата на пансиона. Прокламираният „основополагащ принцип“ на пансиона беше „да се стреми посредством най-решителни педагогически мерки да възпитава човешки ресурси в служба на нацията“ и много финансови лидери, одобряващи този „принцип“, бяха дали своята лепта за изграждането на комплекса. Такъв беше официалният образ на проекта, при все че онова, което се криеше зад него, бе крайно неясно. Някои казваха, че било начин за измъкване от плащане на данъци, други го смятаха за ефектен рекламен трик на дарителите, а трети твърдяха, че построяването на пансиона било хвърляне на прах в очите на обществеността, за да се прикрие докопване до някакво отлично парче недвижимо имущество. Ала едно беше сигурно: в комплекса на пансиона съществуваше привилегирован клуб на подбрани студенти от различни университети. Те формираха „работни групи“, които се събираха няколко пъти месечно и които включваха и някои от учредителите. На всеки член на този клуб можеше да бъде осигурена добра работа след дипломирането. Нямах представа кои от тези теории бяха верни, ако изобщо имаше такива, но всички те застъпваха предположението, че има „нещо съмнително“ около заведението.
Така или иначе, прекарах в този „съмнителен“ пансион две години — от пролетта на 1968-а до пролетта на 1970-а. Наистина не мога да кажа защо понасях толкова време безропотно това. На езика на всекидневието, за мен практически нямаше разлика дали заведението е дясно или ляво, или пък друго.
Всеки ден в комплекса започваше с тържествено вдигане на знамето. Изпълняваше се и националният химн, разбира се. Едното без другото не върви. Пилонът беше в самия център на двора, където се виждаше от всеки прозорец и на трите сгради на пансиона.
Управителят на източната сграда (моята) отговаряше за знамето. Той беше висок мъж с орлов поглед, в края на петдесетте или началото на шестдесетте си години. Четинестата му коса бе изпъстрена със сиво, а на почернелия му от слънцето врат имаше дълъг белег (от рана). Носеше се слух, че е възпитаник на военновременната школа за шпиони в Накано, но никой не знаеше със сигурност дали това е така. Втори след него беше един студент, който изпълняваше длъжността на негов асистент. Всъщност никой не познаваше това момче. То имаше най-ниско подстриганата коса на света и винаги носеше тъмносиня студентска униформа. Не знаех името му, нито от коя стая беше, никога не го мярнах в столовата или в банята. Дори не съм сигурен, че беше студент, макар и да можеше да се помисли, че сигурно е студент, като се имаше предвид „Униформата“, която скоро стана неговия прякор. За разлика от сър Накано, Униформата бе нисък, дундест и с нездрав цвят на лицето. Тази страховита двойка вдигаше знамето с Изгряващото слънце всяка сутрин в шест.