Малко след пет часа хората почнаха да се връщат в зона С. От кухненския прозорец видях три жени да минават точно под него. Всички носеха шапки, които ми попречиха да определя възрастта им, но съдейки по гласовете им, не бяха много млади. Малко след като се скриха зад ъгъла, други четири жени се показаха от същата посока и подобно на първата група се изгубиха зад същия ъгъл. Особено вечерно настроение надвисна над всичко. От прозореца на всекидневната успях да видя дървета и редица хълмове. Над билата се мержелееше ивица бледа слънчева светлина.
Наоко и Рейко се върнаха заедно в пет и половина. Двамата с Наоко си разменихме съответните поздрави, сякаш се срещахме за първи път. Тя изглеждаше наистина смутена. Рейко забеляза книгата, която четях, и попита коя е. Отвърнах, че е Вълшебната планина от Томас Ман.
— Как си могъл да донесеш такава книга в такова място? — поиска да узнае и, разбира се, имаше право.
После Рейко направи кафе за трима ни. Разказах на Наоко за внезапното изчезване на Есесовеца и за последния ден, в който го видях, когато той ми подари светулката.
— Много съжалявам, че си е заминал — каза тя. — Исках да чуя още истории за него.
Рейко попита кой е Есесовеца, та й разказах за неговите странности и тя много се смя. Докато се разказваха истории за моя съквартирант, светът се изпълваше с хармония и смях.
В шест часа отидохме на вечеря в столовата в главната сграда. Двамата с Наоко ядохме пържена риба със салата, варени зеленчуци, ориз и супа от мисо6. Рейко се задоволи със салата с макарони и кафе, последвано от още една цигара.
— Когато човек остарява, няма нужда от много храна — каза тя.
В столовата имаше още двайсет души. Неколцина други пристигнаха, докато се хранехме, но междувременно няколко излязоха. Като се изключи разнообразието от възрасти на хората тук, гледката доста напомняше столовата в моя пансион. Друга разлика беше еднаквата звучност на разговорите. Не се чуваха нито високи гласове, нито шепот, никой не се смееше шумно, нито пък викаше в изстъпление, никой не крещеше на друг с прекомерни ръкомахания, нищо освен тихи монотонни разговори. Хората се хранеха на групи от по трима до петима души. Във всяка група имаше само един говорещ, когото останалите слушаха, като кимаха и възклицаваха в знак на интерес, а когато човекът престанеше да говори, разговорът се подхващаше от друг. Не можех да определя какво си говореха, но те ми напомняха за необичайната игра на тенис, която бях видял по обед. Питах се дали, когато са заедно, Наоко разговаря така с тях и странно, но усетих пристъп на самота, примесена със завист.
На масата зад мен полуплешив мъж в бяло с външност на лекар, ораторстваше за влиянието на безтегловността върху стомашните сокове пред видимо притеснен младеж с очила и една жена на средна възраст, която приличаше в лице на катерица. Двамата слушаха и от време на време възкликваха „Боже мой“ или „Без майтап?“, ала колкото повече се вслушвах в думите на оплешивяващия мъж, толкова по-малко убеден бях, че макар и в бяла престилка, той наистина е лекар.
Никой в столовата не ми обърна особено внимание. Никой не се вторачи в мен и, изглежда, дори не забелязваха, че съм там. Моето присъствие сигурно бе нещо напълно нормално.
Все пак мъжът в бяло се обърна веднъж рязко и ме попита:
— Колко време ще останете?
— Две денонощия — отвърнах. — Ще си замина в сряда.
— Нали е приятно тук в този сезон? Но елате пак през зимата. Наистина е хубаво, когато всичко е в бяло.
— Наоко вече ще си е заминала, когато падне сняг — каза Рейко на мъжа.
— Така е, но все пак зимата е наистина много хубава — отвърна той с мрачно изражение.
Все по-малко вероятно ми се струваше той да е лекар.
— За какво си говорят хората тук? — попитах Рейко, която явно не разбра напълно въпроса ми.
— За какво си говорим ли? За съвсем обикновени неща. Какво се е случило днес или кои книги сме прочели, за времето утре. Не ми казвай, че се питаш дали хората не скачат на крака и не крещят неща от рода на: „Утре ще вали, тъй като една полярна мечка яде тази вечер звездите!“
— Не, не, разбира се, че не — казах аз. — Само се питах на какви теми са всички тези тихи разговори.