— Хъм — възкликнах.
— Чел ли си някога Капитала?
— Да. Не целия, разбира се, но отчасти, като повечето хора.
— И схвана ли нещо?
— Схванах някои неща, други не. Човек трябва да се сдобие с необходимия интелектуален заряд, за да чете книга като Капитала. Все пак мисля, че разбирам основната идея на марксизма.
— Смяташ ли, че първокурсник, който не е чел подобни книги, може да разбере Капитала от първо четене?
— Това е почти изключено, бих казал.
— Знаеш ли, когато постъпих в университета, се записах в един кръжок по народна музика. Просто ми се пееше. Ала членовете бяха банда шарлатани. Тръпки ме побиват само като се сетя за тях. Първото нещо, което ти казват, когато се запишеш в кръжока, е, че трябва да прочетеш Маркс. „За следващия път подготви от тази и тази до тази и тази страница.“ Някой изнесе лекция за това, че народните песни трябва да бъдат дълбоко свързани с обществените проблеми и радикалното движение. И така, прибрах се вкъщи и се напрегнах, колкото ми позволяваха силите, да чета Маркс, но нищо не схванах. Беше по-зле, отколкото с конюнктива. Отказах се след три страници. На другата седмица отидох на сбирката като добро дете и казах, че съм го чела, но не съм могла да го разбера. От този момент насетне те се държаха с мен като с идиот. Казаха, че съм нямала критическа осъзнатост на класовата борба, че съм била много боса по обществените въпроси. Приех това на сериозно. И всичко това, защото казах, че не съм могла да разбера откъс от книга. Не смяташ ли, че бяха отвратителни?
— Ъхъ — отвърнах.
— И тъй наречените им дискусии също бяха отвратителни. Всички си служеха с гръмки фрази и се правеха, че знаят какво става. Но всеки път, когато нещо не ми беше ясно, аз задавах въпроси. „Каква е тази империалистическа експлоатация, за която говорите? Свързана ли е по някакъв начин с Източноиндийската компания?“; „Разрушаването на учебно-промишления комплекс означава ли, че няма да работим за някоя компания, след като завършим колежа?“ И прочие. Обаче никой не искаше да ми обясни каквото и да било. Тъкмо напротив — те се дразнеха от въпросите ми. Представяш ли си?
— Да — казах.
— Едно момче ми извика: „Ти, тъпа кучко, как може да живееш с толкова малко акъл?“ Това вече препълни чашата на търпението ми. Нямах намерение да понасям безропотно това. Окей, не съм особено умна. От работническата класа съм. Но нали тъкмо работническата класа движи света и тъкмо работническата класа е експлоатирана. Що за революция е това, по дяволите, ако само се бълват гръмки речи, които хората от работническата класа не могат да разберат? Що за социална революция е това, по дяволите. Аз също бих искала да направя света по-добър. Ако някой действително е подложен на експлоатация, ние трябва да й сложим край. Ето в какво вярвам и ето защо задавам въпроси. Права ли съм, или не?
— Права си.
— Почувствах се много засегната. Тези момчета са банда лъжци. Мислят само как да впечатлят новодошлите момичета с гръмки думи, а после да ги опипват. А когато станат студенти в последния курс, се подстригват късо и отиват на групи да работят за „Мицубиши“, „Ай Би Ем“ или „Фуджи Банк“. Вземат си за съпруги хубави жени, които никога не са чели Маркс, и имат деца, които кръщават с измислени нови имена, от които може да ти се доповръща. Да разрушим кой учебно-промишлен комплекс? Я не се излагай! И новите членове бяха същата стока. И те нищо не разбираха, обаче си даваха вид, че разбират, и ми се присмиваха. След сбирката ми казваха: „Не ставай за смях! Какво като не разбираш? Просто се съгласявай с всичко, което се говори“. Ей, Ватанабе, мога да ти разкажа една история, която ме вбеси напълно. Искаш ли да чуеш?
— Да, защо не?
— Веднъж те организираха политическа сбирка късно вечерта и казаха на всяко момиче да направи по двайсет оризови кюфтета за нощна закуска. Помислих си, че е полова дискриминация, и то каква! Но реших за разнообразие да си замълча и отидох като послушно девойче с двайсет оризови кюфтета с пълнеж от умебоши и поръсени с нори7. И какво, мислиш, получих за старанията си? Впоследствие хората негодували, задето в моите оризови кюфтета имало умебоши, а не съм била донесла нещо, което върви с тях. Другите момичета напълнили техните с хайвер и сьомга и добавили хубави, дебели парчета пържени яйца. Толкова се ядосах, че дума не можах да изрека! Къде, по дяволите, се намират тези продавачи на „революция“, та правят голям въпрос от оризовите кюфтета? Трябва да бъдат благодарни за онова, което занесох. И те ми приказват за умиращите от глад деца в Индия!